![Приказки за чудатите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/1/prikazki-za-chudatite-bg-download.jpg)
Приказки за чудатите [bg]
- Автор: Риггз Ренсом
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-775-9
- Переводчик: Юлиан Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Приказки за чудатите [bg]». Краткое содержание книги:
Била страховита наглед шхуна с три мачти, издигаща се високо над къщата. Спуснали въжена стълба от едната страна. Изглежда, корабът не смятал да го остави на мира и Фергюс решил да се качи на борда, да съобщи на екипажа, че не се нуждае от спасяване, и да ги отпрати по пътя им. Но когато се озовал горе и стъпил на палубата, с изненада открил, че тя е пуста — имало само едно момиче, приблизително на неговата възраст. Тя била с мургава кожа и черна коса и го гледала навъсено.
— Какво правиш в тази къща насред океана? — попитала.
— Бягам от остров в студения север — отвърнал Фергюс.
— И как успя да накараш къщата да плава? — попитало подозрително момичето. — И да стигне чак дотук без платна?
— Сигурно съм имал късмет — смотолевил Фергюс.
— Това е нелепо — завъртяла глава девойката. — Кажи ми истината.
— Съжалявам, но обещах на майка ми да не казвам на никого.
Момичето го изгледало с присвити очи, като че се питало дали да не го изхвърли зад борда. Фергюс избягнал погледа ѝ и се озърнал обезпокоено.
— Къде е капитанът? — поинтересувал се той.
— В нея гледаш — бил отговорът.
— О! — възкликнал Фергюс. — А къде ти е екипажът?
— Виждаш го пред себе си.
Фергюс не можел да повярва на думите ѝ.
— Искаш да кажеш, че си управлявала този огромен кораб чак от…
— Кабо Верде — вметнало момичето.
— … чак от Кабо Верде съвсем сама?
— Да, точно така.
— Как?!
— Съжалявам — свило рамене момичето. — Но мама ми заръча да не говоря с никого за това. — Тя се обърнала, вдигнала ръце и изведнъж отнякъде се извил вятър и изпънал платната. Когато отново го погледнала, на устните ѝ трептяла усмивка. — Казвам се Цезария — представила се тя и му протегнала ръка.
Фергюс бил изумен. Никога досега не бил срещал някого като себе си.
— П-приятно ми е да се запознаем — заекнал той. — Аз съм Фергюс.
— Ей, Фергюс, къщата ти отплава!
Фергюс се извърнал, за да установи, че къщата му се отдалечава от кораба. Сетне една голяма вълна я ударила, тя се прекатурила и потънала.
Фергюс нямал нищо против. Вече бил решил, че повече не се нуждае от нея. Всъщност не било изключено тъкмо той подсъзнателно да е пратил вълната, която я потопила.
— Какво пък, май няма как да се измъкна оттук — въздъхнал той.
— Не е проблем, поне от моя страна — усмихнала се Цезария.
— Чудесно — рекъл Фергюс и също се усмихнал.
И двамата продължили да се зяпат ухилено още дълго време, защото знаели, че най-сетне са Открили някого, с когото да споделят тайните си.
Историята на Катберг
Имало в едно чудато време, в една гора, древна и дълбока, много скитащи животни. Сред тях се срещали зайци, лисици и елени, също както във всяка гора, но освен тях имало и далеч по-редки животни, като кокилести страхомечки, двуглави рисове и говорещи емурафи. Тези чудни животни били любима цел за ловците, които обичали да ги отстрелват и окачват на стените си, за да се фукат с тях пред другарите си, но били харесвани и от звероукротителите, които пък ги затваряли в клетка и ги показвали за пари. Вие сигурно бихте си помислили, че е далеч по-добре да бъдеш затворен в клетка, отколкото да те гръмнат и опънат на стената, но за да са щастливи, необикновените създания трябвало да тичат на воля и след известно време духът на пленените помръквал и те започвали да завиждат на красящите стената свои бивши събратя.
По това време по земята още крачели великани, както е било в отдавнашната Алдинска епоха, макар че вече били по-малко на брой и на изчезване25. Случило се така, че един от тези великани живеел близо до гората. Той бил много кротък, говорел тихо, хранел се с растения, а името му било Катберт. Един ден Катберт отишъл в гората да събира боровинки и видял ловец да гони една емурафа. Катберт вдигнал малката емурафа за вратлето и като се изправил в целия си ръст и дори на пръсти, което правел рядко, защото така старите му кокали пукали, той успял да се протегне много на високо и да постави емурафата на планинския връх, където била вън от опасност. После, за да довърши започнатото, смачкал ловеца на желе с пета.
Вестта за добрината на Катберт се разнесла из гората и скоро чудатите животни взели да го навестяват всекидневно и да го молят да ги пренесе на върха, за да са далече от опасност. А Катберт им казвал:
— Аз ще ви пазя, малки братя и сестри. В замяна искам само да разговаряте с мен и да ми правите компания. На света не са останали много великани и понякога се чувствам самотен.
25
Което не означавало, че гигантите изчезнали напълно, те просто спрели да ходят по земята. Прочетете приказката за Кокоболо и ще узнаете какво е станало с тях. — Б. ред.