Приказки за чудатите [bg]

Животните се опитвали да пеят и да викат на нещастния Катберт от върха на планината, ала били твърде далеч, а гласовете им прекадено слаби, та макар ушите на Катберт да били гигантски, той долавял само тих далечен шепот.

— Хайде, говорете ми, де! — умолявал ги той. — Елате да си говорим!

След известно време животните започнали да страдат за своя приятел, особено емурафата.

— О, за бога — ядосвала се тя. — Той не иска нищо повече от малко компания. Толкова ли е много?

— Бих казала, че е много — рекла страхомечката. — Опасно е да се слиза долу, а сега, когато Катберт е превърнат в камък, кой ще ни върне обратно на безопасния връх?

— С нищо не можем да му помогнем — поклатил двете си глави рисът. — Освен ако не знаеш как се обезсилва проклятие на вещица.

— Разбира се, че не зная — отвърнала емурафата. — Но това няма значение. Всички ще умрем един ден и може би днес е дошъл редът на Катберт. Но не бива да го оставим да умре сам. Не ще мога след това да живея със себе си.

Вината наистина изглеждала по-голяма, отколкото животните биха могли да понесат, и скоро те всички решили да се присъединят към емурафата въпреки опасностите, които ги дебнели долу. Водени от нея, те сплели стълба от телата си, като се уловили за ръце, крака, лапи и копита, и се спуснали по стръмния склон. Как щели да се върнат обратно бил въпрос, който оставили да обмислят по-късно. Изтичали при Катберт и се заели да го утешават, а великанът заплакал от радост, докато бавно се вкаменявал.

Те не спирали да му говорят, но гласът му ставал все по-тих и по-тих, устните и гърлото му се втвърдявали и накрая едва успявали да помръднат. Гласът му бил толкова слаб, че животните се зачудили дали не е умрял. Емурафата притиснала глава към гърдите на Катберт.

След малко обявила:

— Все още чувам сърцето му да бие.

Мушитрънчето, което можело да се преобразява в жена, се покатерило върху ухото на Катберт и се провикнало:

— Можеш ли да ни чуеш, приятелю?