Приказки за чудатите [bg]
- Автор: Риггз Ренсом
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-775-9
- Переводчик: Юлиан Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Приказки за чудатите [bg]». Краткое содержание книги:
— Отивай да спиш — рекъл ѝ Едвард, прозявайки се. — Още петлите не са пропели.
— Говоря сериозно! — извикала Асгард. — Ела да се увериш с очите си! — И тя задърпала баща си да става от леглото.
Едвард едва не припаднал, когато влязъл в хамбара. Там, насред гнездо от слама, стоял неговият отдавна изгубен син. Оли сега бил пораснал, висок почти два метра, с мъжествени черти и квадратна брадичка. За дреха бил нахлузил чувал от зебло, който очевидно намерил наблизо.
— Виждаш ли, не лъжа! — заявила Асгард, изтичала при Оли и го прегърнала силно. — Какво правиш, глупчо паточе?
Оли се ухилил до уши.
— Здрасти, татко — рекъл. — Липсвах ли ти?
— Много — признал Едвард. Сърцето му се разтуптяло, той заплакал и прегърнал сина си. — Надявам се, ще можеш да ми простиш — прошепнал.
— Простих ти преди години — отвърнал Оли. — Но изгубих доста време, докато намеря обратния път.
— Татко? — попитала Асгард. — Какво става?
Едвард пуснал Оли, изтрил сълзите си и се обърнал към дъщеря си.
— Това е по-големият ти брат — обяснил. — Този, за когото ти разказвах.
— Който се превърнал в буболечка? — Тя се ококорила. — И избягал?
— Същият — кимнал Оли и ѝ подал ръка да се здрависат. — Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Оли.
— Не — възразила тя. — Ти си паток! — Не обърнала внимание на протегнатата ръка и отново го прегърнала. — Как така стана патица?
Оли също прегърнал сестра си.
— Доста дълга история — рекъл.
— Добре — зарадвала се Асгард. — Обичам историите.
— Ще ни я разкаже на закуска — предложил Едвард. — Нали, сине?
Оли се засмял.
— С удоволствие.
Едвард го уловил за ръката, Асгард за другата и двамата го отвели в къщата. След като жената на Едвард се възстановила от шока, те седнали около масата и закусили с печена ряпа, докато Оли им разказвал за годините, преживени като патица. От този ден нататък той станал член на семейството. Едвард обичал безрезервно сина си и никога вече не позволил на Оли да изгуби човешкия си облик. И те заживели дълъг и щастлив живот.
Момчето, което можеше да удържа морето
Имало някога един чудат младеж на име Фергюс, който можел да укротява силата на теченията и приливите. Живеел в Ирландия по време на един ужасен глад. Би могъл да използва дарбата си, за да лови риба в морето, но родното му място било далече навътре в сушата, а силата му била безполезна в реките и езерата. Би могъл да се премести на брега — като малък веднъж слизал до морето и така узнал какво може да прави, — ала майка му била твърде слаба, за да пътува, и Фергюс не искал да я остави сама, той бил единственият ѝ жив роднина. Фергюс ѝ давал всичката храна, която успявал да набави, докато той самият ядял трици и варена кожа за обувки. Но в края на краищата не гладът, а болестта я повалила и след това вече с нищо не можело да ѝ се помогне.
Когато била вече на смъртния си одър, майка му го накарала да ѝ обещае, че ще се отправи към брега веднага щом тя напусне този свят.
— С дарбата, която притежаваш, ще бъдеш най-добрият моряк, за когото се е чувало някога, и няма повече да гладуваш. Но, сине, не признавай никому какво можеш, инак хората ще превърнат живота ти в ад.
Той обещал да постъпи както му е заръчала и на следващия ден майка му издъхнала. Фергюс я погребал в двора на църквата, събрал вещите си в една торба и поел по дългия път към морето. Умирал от глад, ала хората, които срещал по пътя си, също нямали какво да ядат. Някои градове били изоставени напълно, фермерите отплавали да си дирят късмета или поне да напълнят стомасите си в Америка.
Най-сетне стигнал крайбрежието и попаднал в едно малко градче на име Скелигийн, където нямало празни къщи, нито хората изглеждали гладни. Фергюс приел това за знак, че е попаднал на правилното място — щом хората от Скелигийн не са заминали и изглеждат охранени, значи риболовът върви. Което било добре, тъй като смятал, че няма да издържи още дълго на глада. Попитал един човек откъде може да си вземе въдица и мрежа, но той му отвърнал, че няма да открие подобно нещо в цял Скелигийн.
— Ние тук не ловим риба — обяснил мъжът. И явно се гордеел с това, като че ли да си рибар е нещо срамно.
— Щом не ловите риба — попитал Фергюс, — тогава с какво се прехранвате?
Не бил забелязал какъвто и признак за промишленост сред невисоките къщи — нито пък кошари за домашни животни, нито нивя, където да отглеждат картофи, както навсякъде другаде из Ирландия.
— Прехранваме се от това, което изхвърля морето — рекъл мъжът, но не си направил труда да се разпростира.