Дявол под прикритие
- Автор: Клейпас Лайза
- Серия: „Рейвънел“ #7
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- Год: ЕРГОН
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Дявол под прикритие». Краткое содержание книги:
Мислите на Киър бяха прекъснати, когато един лакей се показа от хлътналата пътека и се приближи, понесъл малко лакирано сандъче от дърво.
Херцогът протегна ръка да го вземе от лакея.
— Благодаря, Джеймс.
— Ваша Светлост, да…
— Не, аз ще се погрижа — каза херцогът любезно.
— Както желаете, Ваша Светлост. — Лакеят се поклони и се отдалечи по пътеката, обувките му бяха пълни с пясък.
Кингстън отвори ключалката на сандъчето и извади малък декантер за уиски. Той го вдигна с въпросително извиване на веждите.
— Прекалено рано ли е?
Киър се усмихна, помисли си, че сутринта бързо се подобрява.
— Не и за шотландец. — Той гледаше очаквателно, докато Кингстън пълнеше двете кристални чаши.
След като взе приятно тежката чаша, Киър загледа изучаващо кехлибарената течност. Завъртя я и наведе глава, за да вдъхне с ноздри аромата.
Дъхът му спря. Пръстите му стиснаха стъклото. Замаян, той се запита как е възможно миризмата да отиде направо в онази част на мозъка, където живееше паметта.
Уискито беше от специалната четирийсетгодишна партида, произведена от баща му. За негов ужас гърлото му беше стегнато и в ъглите на очите му се натрупваше горещо налягане.
— Беше донесъл проби в „Дженър“ — чу той херцога да казва. — Случайно бях там онзи ден и говорихме за кратко. Помниш ли?
Киър кимна с глава.
— Стюардът ми направи поръчка за всичките двеста деветдесет и девет бутилки от съкровището на Лаклан — продължи Кингстън. — За мое съжаление, то беше унищожено при пожара в склада. Но все още имаме пробите. — Той посочи чашата си: — За Лаклан Макрей.
По дяволите, помисли си Киър. Току-що беше надхитрен.
Вдишването на сухия дървесен аромат от бащиното му уиски го накара да се почувства сякаш Лаклан е наблизо. Почти виждаше грубо издяланото лице и черните очи, искрящи от смях. Почти усещаше яките, жилави ръце, които някога го бяха държали толкова сигурно.
Той отпи и меката жега се плъзна по твърдата буца в гърлото му.
— Ако ми бяха казали за теб, Киър — произнесе тихо Кингстън, — щях да те приема и отгледам с грижа и всеотдайност. Щеше да бъдеш радост за мен. От момента, в който получих това писмо от майка ти, емоциите ми варираха от ярост до страх, докато се питах какъв е животът ти. Единствената ми утеха беше да чуя, че Макрей е бил любящ баща. За това, ако още беше жив, щях да му целуна краката.
Киър се ухили с крива усмивка, вперил очи в съдържанието на чашата си. Установи, че се успокоява.
— Нямаше да го кажеш, ако някога беше видял краката му.
Кингстън се изкиска и Киър забеляза нещо в очите му, което беше пропуснал преди. Тих блясък на разбиране и загриженост. Бащински поглед. Да чувстваш, че си фокусът на това… не беше зле.
И докато седяха там на плажа и слушаха безкрайния плисък на вълните, с вкуса на Лаклановото уиски върху устните им… те най-накрая успяха да говорят.
Двадесет и четвърта глава
Мерит нямаше илюзия, че чичо Себастиан ще успее да убеди Киър да остане в Херънс Пойнт. Беше видяла напрежението в позата на Киър на масата за закуска; начинът по който беше стиснал едната си ръка в другата. Това беше видът на човек, чиито нерви бяха оголени.
Освен ако не бъдеше прикован насила към тежката мебел, нямаше начин да му попречат да си тръгне, независимо каква опасност го очаква.
Тя предполагаше, че трябва да направи план за собственото си тръгване. Имаше чувството че непрогледен мрак се кълби и се носи към нея като стена от буреносни облаци. Не можеше да се остави да бъде погълната.
Преди да се върне в Лондон, щеше да отиде в Хемпшир. Трябваше да види семейството си, особено майка си, която щеше да я обгърне с неизчерпаема топлина и жизненост. Майка й щеше да я прегърне силно и да поиска да чуе всяка подробност, да изпрати за поднос със сладки от кухнята и да помоли иконома да донесе вино, и двете щяха да разговарят с часове. След което животът отново щеше да изглежда поносим. Да, тя щеше да се прибере утре сутринта в Стоуни Крос Парк.
Придържайки се към решението си, Мерит написа телеграма и изпрати лакей да я пусне, след което отиде да намери тихо място, където да прочете кореспонденцията. Тя се настани в стаята за гоблени, уютно пространство, облицовано с панели от дърво и украсено с френски гоблени. Седнала на малко дървено писалище, разположено под прозореца, тя прочете подробно писмо от Люк за срещата със застрахователните мениджъри и поставянето на парахода в сух док за ремонт, както и изчисленията на строителя за изграждането на нов митнически склад.
Какъв добър мениджър се оказа Люк, помисли си тя с гордост. Надежден, внимателен към детайлите, уверен в планирането на труден път. Естествен лидер. Не би могла да си представи да остави компанията в по-добри ръце от неговите, когато премине към следващия етап от живота си… какъвто и да се окажеше той.
Тя можеше да остане в Лондон, да се обгради с хора, да ходи на вечери и партита, и да стане патрон на достойни каузи. Но това би било твърде подобно на живота й с Джошуа. Бе надраснала всичко това. Искаше нещо ново, нещо предизвикателно.
Преди да вземе някакво решение, може би трябваше да попътува в чужбина. Италия, Германия, Испания, Гърция, Китай, Египет… Можеше да посети седемте чудеса на света и да си води дневник. Кои бяха седемте чудеса? Тя се опита да си спомни стихотворението, на което някога я беше учила гувернантката й… Първо пирамидите в Египет… след това Градините на Семирамида… Сега, като се замисли… кой беше направил списъка, първо на първо? В свят, пълен с чудеса, седем изглеждаше ужасно скъперническа цифра.
Мрачното настроение отново започна да я обзема.
Ще съставя свой собствен списък с чудеса, реши тя. Много повече от седем. Щеше да стане авантюристка. Можеше да опита дори планинско катерене. Не някоя голяма, опасна за живота планина, а дружелюбна, с някой курорт наблизо, където сервират следобеден чай. Все пак да си авантюрист не означава, че трябва да страдаш.
Някакъв звук откъм прага привлече вниманието й и тя се обърна в стола си.
Киър стоеше до отворената врата. Подпрял рамо на рамката, с ръце, пъхнати в джобовете на панталона. Беше разрошен, с пясък по краката, с отпуснат силует, но атлетичен. Въздухът беше засилил цвета на лицето му и ярките светлосини очи бяха стряскащи в контраст. Небрежно разрошените златни къдрици на косата му едва ли не се молеха да бъдат пригладени и да си играеш с тях.
Прекалено красив, за да бъде описан с думи.
Докато Киър я гледаше съсредоточено, Мерит усети как вътрешностите й се раздвижват и натежават като чекмедже с разбъркани прибори. Това беше, осъзна тя. Моментът, в който той щеше да я напусне завинаги. Отново.
Тя усети как лицето й заема изражението на жена, прекалено добре възпитана, за да се разпадне на парчета.