Тайната на замъка Тройенфелз
- Автор: Малер Хедвиг Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Дончев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка Тройенфелз». Краткое содержание книги:
Така лежа известно време, докато чу отваряне и затваряне на врата. Оттатък бе стаята на Гризелдис. Тя добре познаваше нейните пъргави стъпки.
Пропълзя до вратата, тихо я отвори и погледна. Гризелдис се спускаше по стълбите.
Див пламък лумна в очите на Беата. Да, ще я изпъдят от къщата на Харо, ще оставят да беснее у нея тази луда страст, да я изпепели… Добре, но тя няма да остави омразната руса магьосница да живее щастливо до него. Ще я погуби, ще я повлече след себе си към дъното, защото застана между нея и Харо.
Пристъпи към прозореца и погледна навън. Долу минаваше тя, русата магьосница. Отиваше към кулата. Какво търси постоянно там? На покрива рядко се качва. Значи стаите в кулата я привличат.
„Тя ме шпионира! Е, значи търси своята гибел. Няма да доживее да победи.“
И когато Гризелдис изчезна в кулата, Беата събра всичките си сили и тръгна след нея.
Гризелдис отключи вратата и бързо заизкачва стъпалата към стаята на първия етаж. Със сигурност напипа отбелязания с молив делфин, натисна го, тайната врата се отвори и тя влезе в кухнята. Искаше да свали пода на тайния шкаф, преди да вземе стола и да се покачи на него.
С фенерчето светна вътре, за да стигне подвижната преградка. Когато подът се спусна, тя забеляза, че контеса Беата влиза в стаята. Идваше към нея с обезумял, страшен поглед. Гризелдис се озова затворена; не бе успяла да излезе.
С искрящи от омраза очи и с налудничав смях контесата удряше с юмруци по вратата.
— Сега ще ме оставиш ли на мира, руса чародейке? Шпионирай ме пак! Вече сме квит. Ще останеш завинаги вътре.
Контесата погледна през притворената врата на кулата. Никой не я бе видял нито когато влезе, нито когато излезе от кулата. Заключи вратата, а ключа хвърли в трънливия храсталак. Там той можеше да лежи до второ пришествие. Каменно спокойна, по околен път се прибра в замъка. И тук никой не я видя.
Оттегли се в стаята си. Позвъни и когато слугинята се показа на вратата, нареди:
— Не се чувствам добре. Никой да не ме безпокои. Една по-дълга почивка ще ми подейства добре. В случай, че заспя, ще ме събудите едва утре сутринта. Ако графът ме потърси, кажете му, че може да ме види утре. Предупредете Анриет. Тя трябва да облече Гилда, когато се събуди. Госпожица Фон Ронах взе позволение от мен да излезе. Мисля, че е в Далхайм и ще се върне чак за вечеря. Кажете това на господин графа, но само ако се заинтересува. Разбрахте ли?
— Да, милостива контесо.
— Добре, вървете!
Останала сама, Беата заключи вратата. След това пристъпи към писалищната маса. От пазвата си извади сребърна верижка, на която висеше малко ключе. С него тя отвори една бронзова касичка, която криеше в писалището.
Когато я отвори, отвътре се показа завито в памук кристално шишенце. То съдържаше някаква безцветна течност с опалов оттенък. Това шишенце контесата вдигна срещу светлината и изтръпна. Зъбите й затракаха като от най-силен студ. Изведнъж й се счу нещо. Какво беше?
Не крещеше ли някой от ужас и отчаяние? Не, сторило й се е. Наоколо беше тихо. Стените са непроницаеми, вратата е дебела, запълнена с изолиращ всеки шум материал. Не, никакъв звук не може да се чуе.
Тя постави шишенцето пред себе си на масата. „Ще стигне да убие цяла дузина хора, какво остава до мен“ — помисли тя.
С безжизнени ръце извади фибите от косите си. Като черни змии се плъзнаха плитките върху раменете й. Тя ги разбърка и с омраза зашепна:
„Черни, твърди и грозни. Той обича златнорусите коси. Чародейката носеше венец от живи цветя в косите си. Е, да го носи и на оня свят. С нея е свършено“.
Двадесет и пета глава
Гилда плачеше за Гризелдис. Графът също би се присъединил с удоволствие към нея. Гризелдис бе изчезнала. Къде? Той изведнъж почувства колко пуст и безсъдържателен е животът му без нея.
— Какво да правим, Гилда? Днес трябва да прекараме без госпожица Гризелдис. Но тя ще се върне. Успокой се! — утешаваше той дъщеря си.
След чая той предаде Гилда на Анриет и се опита да работи. Не, не можеше да върши нищо, не го свърташе на едно място. Ослушваше се да долови стъпките на Гризелдис.
— Тръгвам за Далхайм! — скочи той. — Трябва да я срещна, как ще мине сама през онази гора.
Оседлаха коня и той се метна на гърба му. Никъде не срещна Гризелдис. Стигна до самия замък Далхайм.
Известно време стоя скрит между дърветата и гледаше към господарската къща. За щастие видя барон Далхайм да излиза от портите. Граф Харо изсвири тихия познат сигнал. Баронът погледна по посоката, от, където дойде звукът. Граф Харо му направи знак с ръка и баронът тръгна към него.