Тайната на замъка Тройенфелз
- Автор: Малер Хедвиг Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Дончев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка Тройенфелз». Краткое содержание книги:
Хедвиг Курт Малер
Тайната на замъка Тройенфелз
Първа глава
Бурята бушуваше над гори и поля, огъваше и най-големите дървета, разтърсваше безлистните им клони, събаряше и чупеше по-младите стволове.
Подобна буря, която неудържимо носи дъжд, за да залее земята, не е приятна за тези, които са навън. Шофьорът на елегантния автомобил с мъка си пробиваше път през настръхналата гора. Ураганът сякаш бе устроил адски концерт в нея. Пътят се виеше кален и хлъзгав. Автомобилът пълзеше бавно и предпазливо нагоре; в мрака тук-там се изпречваше рухнал дънер.
До шофьора седеше слуга, който често трябваше да слиза, за да отстранява препятствията. Веднъж дори и шофьорът трябваше да напусне мястото си, за да отместят тежък ствол, който слугата не можеше сам да помръдне.
— Всички дяволи са дошли от преизподнята — каза шофьорът.
— Истински пъкъл — отвърна слугата.
И двамата плахо погледнаха към автомобила, който чакаше на пътя. На прозореца на купето се показа бледо мъжко лице, от което гледаха две мрачни очи. Когато стволът бе отместен, автомобилът отново тръгна напред. Скоро той излезе от гората и пое пътя, който се изкачваше към планината.
Там горе се намираше замъкът Тройенфелз.
Огромният му силует се издигаше със своите укрепления и кули, с еркерите и колоните, устремен към облачното небе, и едва, едва осветяваше околността.
Сякаш израсъл от приказките, замъкът Тройенфелз не издаваше никакви признаци на живот. Човек лесно би го взел за обиталище на змей, в което е затворена омагьосана принцеса.
Но автомобилът нарушаваше това впечатление. Той съвсем не подхождаше на замъка. В епохата на автомобилите вече няма романтика.
Бурята напразно се силеше да събори гиганта. Дебелите и яки зидове бяха устояли на много бури и векове нехаеха в такова адско време.
Когато автомобилът стигна билото на планината, шофьорът изсвири два път с клаксона, използва едно малко затишие на бурята, която продължаваше дивия си концерт. След този сигнал замъкът изведнъж се съживи. Електрически лампи хвърлиха силна светлина върху откритото стълбище и просторната площадка пред него. Високите двукрили врати се отвориха и откриха голямото преддверие на замъка, което също беше осветено. Светнаха някои прозорци, засноваха сенки на забързани хора. Но всичко ставаше някак тайнствено и безшумно. В преддверието се тълпяха слугите в очакване на господаря. Те бяха облечени празнично, но по бледите им загрижени лица не личеше никаква радост. Всички се взираха към отворените врати. Най-отзад, до стълбите, които бяха широки и внушителни и водеха към горните етажи, стоеше мадмоазел Пердюноар изблещила очи от страх, а лицето й бе изкривено от злоба. Мадмоазел беше гувернантка на малката контеса Гилда, единственото дете на Харо Тройенфелз.
Графът бавно и уморено излезе от автомобила. Човек би помислил, че е един грохнал старец, а графът бе едва тридесетгодишен. Той изкачи стълбището и се озова в силно осветена зала.
Винаги когато се бе връщал след дълго отсъствие в замъка, прислугата го посрещаше с радост и симпатия. Днес всички бяха занемели. Лицето му — красиво, мъжествено, благородно — страшно пребледня, когато видя, че го посрещат уплашени хора. Страдалческите бръчки около устните му, които свидетелстваха за тежка душевна борба, станаха още по-дълбоки, а погледът му се съсредоточи напред, в някаква невидима точка.
До ушите му достигна шепот, който навярно означаваше поздрав. Неосведоменият би помислил, че се намира на траурно събиране. Посрещачите поглеждаха плахо вкамененото лице на своя господар. Те го помнеха по-друг, блестящ и жизнерадостен, какъвто го обичаха и уважаваха.
Но сега той беше неузнаваем — след всичко, което се случи в замъка Тройенфелз.
Техният господар не стоеше вече пред тях като гордо изправена внушителна личност. Високата му фигура бе превита от жестока участ — или от непоносим грях.
Никой не можеше да каже с увереност дали грехът или съдбата бяха превили тази горда глава. Дори и съдиите не успяха да хвърлят светлина върху тайнственото произшествие, което превърна Тройенфелз в дом на скръбта. Граф Харо току-що бе освободен от предварителния арест, в който бе прекарал няколко дълги седмици. След проточилото се следствие той бе освободен поради липса на доказателства. Виновността му бе почти тъй мъчно доказуема, както и невинността му.
По липса на доказателства!
Това можеше ли да бъде действително оправдание? Ясно личеше — граф Тройенфелз влачеше още след себе си веригите, които не можаха да му смъкнат.
В началото гордо и упорито отхвърляше всички обвинения. По време на следствието, което разклати нервите му с все по-безспорните доказателства за неговата вина, той ставаше все по-мрачен и убит. Не можеше да разбере защо не вярват на думите му, с ужас гледаше как се трупат все по-нови доказателства срещу него.