Тайната на замъка Тройенфелз
- Автор: Малер Хедвиг Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Дончев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка Тройенфелз». Краткое содержание книги:
Изтича до кулата. Намери вратата заключена.
Обзет от тревога, той се върна в замъка. Може би е излязла на разходка в гората и там я е сполетяло някакво нещастие?
Вдигна на крак цялата прислуга. Слугите трябваше да вземат факли и фенери. Падаше нощ и графът се присъедини към търсачите. Да, нямаше съмнение: с Гризелдис се е случило нещо страшно. Тревогата му прерасна в отчаяние.
Часове наред претърсваха гората, ала не откриха следа от Гризелдис. Една част от слугите се върна към единадесет часа, а граф Харо с останалите се прибра към полунощ. Той беше толкова блед и сломен, че го съжаляваха.
— Някакво проклятие тежи върху мен и никога няма да бъда щастлив — скри лицето си в шепи. — Гризелдис, къде си?
Той не знаеше вече какво да мисли и от какво да се страхува.
Още веднъж отиде до стаята на Беата. Може би ще научи нещо от братовчедка си. Отново почна да блъска вратата, но отговор не последва.
Когато слезе долу, бе дванадесет часът. На стълбите го пресрещна Гролман.
— Моля ви, господин граф, бихте ли желали да дойдете с мен? — каза той възбуден.
— Какво се е случило, Гролман?
— Може би съм луд, господин граф, но искам да ви обадя нещо. Когато се върнахме в замъка след напразното търсене в гората, отидохме с Хенрих в стаята му. Трябваше да похапнем. Едва бяхме седнали, когато чухме тропане: три пъти се почука, после пауза, пак три пъти и пауза. Стаята на Хенрих е на долния етаж, точно под стаите на покойната графиня Алис. Чукането идваше положително откъм долепената до кулата стена. Отидохме в сребърната зала. Тук чукането се чуваше по-ясно. И си помислих дали госпожица Фон Ронах не е заключена в стаите на покойната графиня Алис.
— Но стаите са заключени, Гролман. Как би могла госпожица Фон Ронах да проникне там?
— И аз се попитах същото, ама защо да не огледаме. Господин графът може да дойде с нас в залата, да се увери.
Завариха Хенрих в сребърната зала.
— Пак се потропа — каза той.
Графът също се ослуша и също чу странното почукване. То идеше откъм граничещата с кулата стена. Граф Харо долепи ухо до стената.
Чу се трикратно потропване. Графът заудря по стената по същия начин: три пъти, пауза и пак три пъти.
Последва отговор, по-бърз и по-силен от преди. Граф Харо и двамата слуги се спогледаха. Графът потропа четири пъти — пауза — и отново четири пъти. Като ехо се повториха ударите оттатък.
Графът се изправи.
— Хенрих, остани тук и продължавай да подаваш сигнали. С Гролман ще се качим в стаята на графинята. Трябва да проследим от къде идва това загадъчно тропане — каза той блед и развълнуван.
Двадесет и шеста глава
Когато контеса Беата затръшна вратата на тъмното скривалище Гризелдис изкрещя от ужас. Тя изведнъж разбра, че това е опит да я погубят. Видя го в безумно святкащите очи на контесата.
Гризелдис си даде ясна сметка: контесата я бе обрекла на гладна смърт и задушаване.
Инак смела и непоколебима, тази мисъл смрази кръвта й. От Беата не можеше да очаква и капка милост. Тя вече знаеше, че тайната й е разкрита и престъплението й доказано. За да запази себе си, трябваше да премахне единствената жена, която можеше да потвърди вината й. Контесата я ревнуваше и така щеше да отстрани от пътя си своята съперница.
Гризелдис съзнаваше, че само чудо може да я спаси. Никой не можеше да чуе нейните викове и плач. Никакъв звук не проникваше от тази тъмница навън, за да й се притичат на помощ. Беата заключи кулата и едва ли някой ще се сети, че момичето е тук.
След като премина първият голям страх, тя се помъчи да открие някакъв начин да се спаси. Нищо не й идваше наум. Главата й се цепеше от напрегнатото мислене в тъмното и тясно скривалище.
„Трябва да опитам да отворя вратата на стенния долап откъм спалнята на графиня Алис. Но трябва да стъпя на нещо, за да стигна до ключалката.“
Няколко пъти опитва да се покатери по гладката стена, но все се плъзгаше надолу. Дишането й ставаше все по-тежко. Добре, че помещението бе тясно, но високо и въздухът не можеше да свърши лесно. Някога бе чела колко въздух е нужен на човек, за да оцелее. Дали ще й стигне кислородът, докато й се притекат на помощ? Ужас я обзе, почна да вика своя любим по име, сякаш той можеше да я чуе. Дълго вика тя, докато гласът й съвсем пресипна. Никой не я чу. Непрогледно беше около нея, но пред себе си виждаше страшните очи на отмъстителната Беата.
Неочаквано се сети за фенерчето, което бе в джоба й. Слава богу, поне ще освети своето нещастие.