Тайната на замъка Тройенфелз
- Автор: Малер Хедвиг Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Дончев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка Тройенфелз». Краткое содержание книги:
Тъмницата й просветна. Освети наоколо стените и се изправи, за да опита още веднъж, дали ще може по някакъв начин да стигне ключалката. Би могла да се спаси, ако отвореше някак стенния долап.
Не й се отдаде.
Рухна на земята и зарида. Струваше й се, че започва да се задушава. Мислено взе да се сбогува с граф Харо, с Гилда, с леля Агнес и майка Анна. На всички пожелаваше нещо мило. И разбра: с нейната смърт невинността на графа не ще може да се докаже. Това извика на помощ всичките й жизнени сили.
„Не, няма да умра, не искам да умирам зазидана“!
Беше толкова млада и животът бе напред. Нима така нелепо ще свърши? Откога е в тази тъмница? Струваше й се, че са минали дни.
А Харо? Колко ли ще я търси! Видя неговото бледо и загрижено лице. Колко го обичаше тя! И започна молитвата си: Отче наш, който си на небето, да бъде волята ти. Помогни ми, Небесни Татко, помогни ми заради него!
И когато отново отпусна ръце, пак се докосна до фенерчето. То имаше здрава металическа кутия. Изведнъж й хрумна: защо не вземе да чука с него по дървената стена! Стените кънтят, когато се кове гвоздей в тях. Стените на замъка и на кулата са дебели, но тропането по-лесно може да се долови от викането й.
И тя заудря с кутийката на фенерчето по стената. Ослуша се, притаила дъх: тежката тишина я притисна още по-осезателно. Заговори високо със самата себе си, само за да чува нещо.
Да имаше поне часовник, за да знае откога е пленница. Още не усещаше глад. Значи не е минало много време, откакто е затворена тук.
Пак затропа. Тропането бе единственото средство, от което можеше да очаква нещо. Чукаше продължително, на равни интервали. Цялата й душа, изпълнена със страх и отчаяние призоваваше любимия. Всичко я болеше, поради неудобната й поза. И все по-слаба ставаше надежда, по-тежко дишането й, въздухът все повече не достигаше.
Когато бе загубила вече всякаква надежда и едва-едва почукваше от време на време, ненадейно дочу ответен звук.
Отново потропа и се ослуша. Отговор не дойде.
Тя бе дала знак за себе си и оттатък все пак чуха. Започна да крещи. Всичките и сетива бяха напрегнати. Вслушваше се примряла. Струваше и се, че нови сили прииждат в изнемощялото й тяло.
Нададе вик за помощ и в отговор чу мъжки глас, съвсем близо над нея. Не беше ли това гласът на Харо? Тя започна да повтаря през сълзи:
— Харо! Харо!
И дойде сигнал откъм стаята на графинята:
— Гризелдис!
Тя се смееше; плачеше, зовеше го.
— Харо!
Повдигна се на пръсти и затропа по стенния шкаф.
— Гризелдис! Гризелдис! Къде си?
Тя се смееше и плачеше.
— О, Харо, чуваш ли ме?! — викаше с пълен глас.
— Да, чувам те. Но къде си, мое бедно дете?
— Чуй ме, Харо. В стаята на графинята ли си?
— Да, мила.
— Тогава приближи нощната масичка.
— Вече съм до нея.
— Виждаш ли на стената над нея три кръгли седефени пластини?
— Да.
— Натисни силно най-долната. Но силно.
Граф Харо направи това, което тя поиска. За голяма негова изненада, отвори се един стенен шкаф.
Гризелдис светна с фенерчето си и протегна ръце към любимия. През пролуката той я видя като от прозорец.
— Милостиви Боже, какво ти се случи?
— Е, вече всичко е наред. Спасена съм.
Той потръпна като си представи на какви мъки е била подложена.
— Да не си контузена, Гризелдис?
— Слава богу, не!
— Но как попадна в тази дупка, за която нищо не съм подозирал? Случайно ли се озова в нея?
— После ще чуеш подробности. Първо ме извади. Искам да дойда при теб.
— Как да те освободя? Докато пробият стената, ще мине време. О, бедно мое дете, не мога да те поема.
— Иди в кулата, Харо. В стаята на първия етаж. Там има стенно килимче в рамка от дърворезбени делфини. На около метър разстояние от пода има един делфин, отбелязан с черно кръстче. Натисни го силно към стената, както направи със седефената пластинка. Ще се отвори една врата, която не мога да отворя отвътре. Моля те, побързай! Силите ми свършват. Контеса Беата се опита да ме убие.
— Гризелдис! — извика извън себе си графът.
— Да, мили! Защити ме от нея. Освободи ме! Тя ме заключи тук.
В дива болка Харо извика:
— Бедно мое дете, мила моя! Веднага ще те освободя. Не няма да те оставя сама.
Графът се обърна и извика:
— Гролман! Госпожица Фон Ронах е тук. Стой на стража и не пускай никого. Аз ще заключа вратата след себе си. Чуй, старче, госпожица Фон Ронах е моя годеница. И с нея са искали да направят същото, както с покойната Алис — графът не можеше да си поеме дъх от вълнение. — Бъди смела, Гризелдис! Гролман ще остане тук, докато дойда.
Тя кимна с глава. Краката вече не я държаха. Бавно приклекна на пода.