Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

Ясно е, че нещата, с които се занимаваме, принадлежат към сферата на барабанните схватки, потлач, древноарабските състезания по самохвалство и обиди, китайските състезания, старонорвежките mannjafnadr и nidsang, които означават буквално „злобни песни“, т.е. песни, с които се цели обезчестяване то на врага (hid означава вражда, неприязън). Също толкова ясно е, че тази сфера не е и не е била първоначално сфера на божествен съд в истинския смисъл на думата. Понятието божествена присъда, основаваща се на абстрактна истина и справедливост, има само второстепенна връзка с описаните дейности. Главното в случая е агоналното решение само по себе си, т.е. решаването на сериозни проблеми във и чрез игра. Арабските нифар и монафара, борба пред съдия за чест и слава, са особено близки до обичаите на ескимосите. Латинската дума iurgium, iurgo също трябва да се разбира в този аспект. Тя се появява от формата iusigium, от ius и agere, т.е. правораздаване, която можем да сравним с думата litigium — буквално: провеждане на спор. Iurgium означава не само процес, процедура, но и наругаване, словесна разправия, псуване, което изразява ясно етапа, на който юридическата борба е представлявала предимно състезание в обиди. Като познаваме барабанните схватки на ескимосите, лесно можем да разберем образ като Архилох, чиито песни срещу Ликамб в много отношения си приличат с барабанните двубои. Даже непрекъснатите упреци на Хезиод, отправени към неговия брат Персес, могат донякъде да се разглеждат в тази светлина. Йегер посочва, че гръцката публична сатира не е била едно просто „четене на морал“, нито е служила за инструмент при лични дрязги, а първоначално вероятно е изпълнявала социална функция.158 Тук можем с пълно право да я наречем функция на барабанните схватки.

В класическата цивилизация етапът, в който защитната реч не се разграничава напълно от състезанието в словесни обиди, не е бил още отминал. Съдебното ораторство по време на възхода на Атина се е състояло в едно състезание по реторика, в което всички методи и похвати на убеждаване са били допустими. Адвокатската и политическата трибуна са били местата, където е господствало изкуството да убеждаваш. Това изкуство заедно с военното насилие, грабежа и тиранията са съставни части на определението „преследване на хора“, което се среща в произведението на Платон Софист.159 Софистите са обучавали срещу заплащане как един безнадежден казус може да се превърне в печеливш. Младите политици са почвали своята кариера като обвинители в някой скандален процес. В Рим също са били позволени всякакви средства за оборване на противник в съда. Използвали са се всевъзможни средства, като обличане в траурни дрехи, въздишки и оплаквания, позоваване на благото на държавата, събиране на тълпи привърженици за подсилване на авторитета, с една дума — всички похвати, които се използват и днес.160 Стоиците са искали да се премахне игровият характер на юридическото красноречие, да се съгласува това ораторство с определени норми на истинност и достойнство. Въпреки това първият, който се опитва да въведе в съдебната практика това ново мислене — Рутилий Руф, губи своето дело и се принуждава да замине в изгнание.