Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

Назоваването на сражението игра е толкова старо, колкото и самите думи борба и игра. Може ли да твърдим, че думата игра се използва в преносен смисъл? Ние поставихме този въпрос по-горе161 и сметнахме, че можем да отговорим на него отрицателно; двете понятия често се сливат в едно. Всяка битка, при която има ограничаващи правила, поради тези ограничения именно носи един от формалните признаци на играта. Една много интензивна, много енергична, но в същото време много явна форма на игра. Кученцата и малките момчета се бият „на шега“ по правила, които ограничават размера на насилието. Тази граница на позволеното в играта може да стигне до проливане на кръв или даже до смъртоносния удар. Средновековният турнир е бил и е останал несъмнено само демонстративен бой, т.е. игра; но в по-ранните си форми е трябвало да бъде изцяло и ефективно „сериозна“, до смърт, игра, подобно на „игрите“ на младите войни на Авенир и Йов. Боят като културна функция винаги предполага ограничителни правила, изисква до известна степен признаване на игровото качество. От време на време и в по-модерни периоди войната приема изцяло формата на игра. Прочутата битка Combat des Trente (битката на тридесетте — б.пр.) от 1351 г. в Бретан, макар и да не е отбелязана ясно като игра, е била проведена изцяло като бойна игра. Същото се отнася и за La Disfida di Barletta (предизвикателството при Барлета — б.пр.) от 1503 г., по време на което тринадесет френски рицари се сражават срещу тринадесет италиански. В древния или романтично-варварски начин на мислене кървавите сражения, празничните състезания и демонстративните боеве, доколкото са били обвързани с правила, се приемат всичките за игри в първичната представа на това понятие. Войната може да се смята за културна функция само ако се води от хора, признаващи се взаимно за равни или поне за равноправни. Ако борбата се води срещу групи, които не се смятат за хора, независимо дали ги наричат „варвари“, „дяволи“, „езичници“, „еретици“, то това сражение остава в границите на културата само ако едната група в името на своята собствена чест също си налага определени ограничения. На такива ограничения се е основавало до неотдавна международното право, което се е стремяло да включи войната в рамките на културата. Състоянието на война се е разграничавало категорично, от една страна, от състоянието на мир и, от друга, от престъпното насилие. Воюващите страни са обладани от идеята за общество, което признава членовете си за „човечество“ с права и претенции да бъдат третирани като „хора“. Едва теорията за „тотална война“ премахва остатъка от културните елементи, а с това и игровата функция на войната.