Маската на смъртта [bg]

— Имам предвид в действителността.

— Това е действителността.

Барнаби реши да продължи с по-щекотливи въпроси, за да не оставя вратичка за други астрологически приумици.

— Госпожице Кътл…

— Дегустатор на Всемогъщия.

— Моля?

— Снощи бях Дегустатор на Всемогъщия. В Британия през римско време.

— Нима? — Барнаби не си падаше по култа към предците. — Кажете ми или по-добре ми покажете къде седяха той и останалите, преди да започне всичко. — Бутна към нея лист хартия и молив и бързо добави, когато тя понечи да отвори уста да отговори.

— Ето тук.

— Музиката е силата ми — обясни Мей. — Не рисуването.

— Една груба схема върши работа. Ако искате, използвайте кръстчета. Но не се опитвайте да импровизирате. Ако не сте сигурна, не пишете нищо.

Обсебена от заниманието си, тя рисуваше като дете, с изплезен език. Барнаби погледна рисунката.

— Промениха ли се местата, когато… отново бяхте себе си?

— О, да. Всички се скупчиха около мен. Арно плачеше, милият.

— Защо?

— Бях отровена. Докато пробвах някакви гъби. Всички толкова се тревожеха. Трябваше да знае, че нищо няма да ми стане. Веднъж щом съм предопределена да водя…

— Казвате всички — намеси се Трой. — И Крейги ли беше там?

— Не. Но аз го разбрах едва когато Кристофър включи осветлението.

— Той къде се намира на скицата? — Барнаби взе рисунката.

— Никъде. Беше с мен.

— Искате да кажете, че беше тъмно? — попита Барнаби.

— Сумрак.

— Много удобно — рече Трой.

— Не разбирам — намръщи се Мей.

— Кой предложи да изключите лампите?

— Никой. Винаги гасим светлината по време на медитация.

— Та какво видяхте, когато отново стана светло?

— Учителят стоеше пред стола си…

— Все още на подиума ли? — Барнаби погледна скицата.

— Да. Тогава той някак си се строполи по стъпалата. — Гласът й трепна, устните й потрепериха при спомена. — Гърдите му бяха приели небесното копие.

Главният инспектор губеше търпение. Рязко вдигна полиетиленовата торбичка и я сложи върху масата.

— Вашето копие, госпожице Кътл. Познавате ли го?

— Моето… — Тя вдигна торбичката. Петната бяха придобили ръждив оттенък. — Но това е нож от кухнята. — Тя го върна на масата. — Как е възможно…? — Дълго се взира в него. По челото й беше изписано дълбоко недоумение, очите й гледаха изненадано. После погледът й се проясни.

— Разбира се. — Желязната й увереност се възвърна. — Ние сме слепи хора тук, инспекторе. Полагаме усилия, молим се, борим се за съвършенство, но процесът е дълъг и труден. Очевидно никой от нас не е готов за откровението на божествената мъдрост. Знаейки това, боговете с тяхното велико благоволение превърнаха върховно тайнственото си оръжие в невзрачен домакински инструмент. Това е нещо, което ние, аколитите, членове на низшия орден, разбираме. Не се съмнявам, че вие ще откриете пръста на съдбата.