Маската на смъртта [bg]

— Сигурно е така. Той откъде си набавя материала?

— От Хилингтон в Ъксбридж.

Изправи се, ненужно изтупвайки колене.

— Когато си е лягал, нали, доктор Булард? — попита Трой, примигвайки. — По пижама.

— Колко време е минало, Джордж?

— Най-много час. Но този път не е нужно аз да ти го казвам. Очевидно всички те са били тук, когато се е случило.

— Какво? Искащ да кажеш, че са се навъртали наоколо? Да не е инцидент?

Трой долови леко разочарование в гласа на шефа си. С две думи, Барнаби имаше вид на предаден. Усмихвайки се мислено, сержантът се обърна към мъртвия мъж и огледа безизразните черти и прозрачната му кожа. И каква коса. Напомняше на сюжет от десетте Божи заповеди. Човек си го представяше като Мойсей, който върви през пустинята и крещи: „Позволи на хората ми да си тръгнат“, а дали не беше „да дойдат“? Трой не познаваше Библията много добре. Барнаби разговаряше с Греъм Аркрайт, сцена на престъплението. Сержантът се заслуша.

— … много неща са се случили, опасявам се. Намерихме това зад завесата ей там. — Той посочи малка амбразура и вдигна найлонова торбичка със светложълта ръкавица. — Може да намериш нещо по ножа. Има някакъв конец. Знаеш ли нещо за това място, Том? — Барнаби поклати глава.

— Съпругата ми идваше тук на курс по тъкачество. Забрани ми да нося повече шалчето. Продадох го на битпазар. По-късно се появи, на витрината на „Оксфам“. Тя не ми говори цяла седмица.

— Ама че работа — промърмори Трой.

Барнаби взе торбичката с ръкавицата и торбичката с ножа и каза:

— По-късно ще ги оставя в лабораторията, става ли?

Някаква крушка–светкавица се включи и двамата полицаи се запътиха към мъжа на вратата.

— Ти ли беше пръв тук, сержант?

— Да, сър. Пристигнах почти едновременно с линейката. Бяхме дежурни, патрулирахме с колежката ми полицай Линли. Уведомихме отдел „Разследване на престъпления“ и останахме при тялото. Полицай Линли е при другите на долния етаж. В голямата стая в дъното на коридора.

— Какво ти направи впечатление в обстановката?

— Ами… Това, което очаквах. Всички стояха наоколо и гледаха обезумели. Освен онова момче идиот, което крещи до Бога. Попитах ги дали са пипали мъртвеца, но те отрекоха. Не успях да измъкна нищо повече от тях.

— Ясно. — Барнаби бавно заслиза надолу. Слаб като вейка в износеното си кожено яке и тесни сиви панталони, Трой се завтече напред и отвори две врати, преди да намери нужната стая. Беше доста голяма. Дърворезба с формата на пера покриваше целия таван и стените. Човек изпитваше усещането, че се намира в огромна кутия с дърворезба. Имаше много пластмасови столове с тънки метални крака и недобре избърсана черна дъска. Явно беше място за лекции и семинари. Членовете на комуната се бяха скупчили и само един мъж стоеше настрана до френските прозорци. Нервно мърдаше из джобовете си свитите в юмруци длани; изглеждаше стъписан и гневен. По лявата му буза се спускаше дълга драскотина със засъхнала кръв. Барнаби си помисли, че лицето му е смътно познато.