Маската на смъртта [bg]

Трой смяташе, че готвенето, фризьорството и шивачеството прилягат само на жените. Или на обратните. Гордееше се, че в живота си стигна само дотам да препече филийка хляб или да изпере някой и друг чорап. Започнеш ли да правиш нещо повече, казваше той, оставяш на жените много свободно време. А такива жени навличат неприятности. Всеизвестен факт.

Бебето, разбира се, решаваше до голяма степен проблема. Неговото беше почти на годинка. Невероятно умно дете. Трой си помисли дали точно сега не е моментът да сподели какво каза дъщеря му на закуска. Толкова умно и зряло дете. Беше разказал на всички в участъка, на някои дори два пъти. Но с шефа е различно. Друг път си мислиш, че те слуша, а после изведнъж разбираш, че не е чул нито дума. Понякога ти се нахвърля като звяр. Е, струва си да опита.

— Няма да познаеш какво каза тази сутрин, шефе.

— Кой?

Кой ли?… Кой? За миг Трой изгуби ума и дума. После отвърна:

— Талиса Лиан.

— Хм.

Прозвуча като сумтене или като кашлица. Можеше да бъде и въздишка. Само най-заслепеният родител би го приел насърчително.

— Тъкмо се хранеше… е, казвам хранеше, но по-правилно е да се каже разхвърляше кашата насам-натам. — Трой се засмя, поклащайки глава. — По биберона си, по стената, дори на…

— Карай по-накратко, сержант.

— Моля?

— Та какво каза тя?

— О, да, ами, каза „топка“.

— Какво?

— Топка.

— Топка ли?

— Да не мръдна, ако лъжа.

— Боже Господи!

Небето притъмня. Хоризонтът беше белязан от аленочервена нишка, когато колата триумфално влезе в селото. Барнаби очакваше да види линейка на улица „Манор“, но там имаше само две полицейски коли и волвото на Джордж Булард.

Щом слезе от колата, Барнаби чу воя. Ужасяващи агонизиращи крясъци, подобно на животно, хванато в капан. Усети как кожата му настръхва.

— Исусе! — Трой пристъпи до него на входната площадка. — Какво, по дяволите, е това?