Маската на смъртта [bg]

Там госпожица Томбс с увисналите бузи погледна загрижено госпожа Бълстроуд, докато й подаваше марките, и прошепна доста театрално:

— Няма да се оправиш лесно от шока, мила. Та твоят Дерек откри труп, в края на краищата. Не се случва всеки ден.

— Оооох… — простена госпожа Бълстроуд, чийто съпруг не беше видял никакъв труп, и се вкопчи в ръба на гишето. — Като си представя само…

— Как ми се обърна езикът! — затюхка се госпожица Томбс и изпрати с поглед тълпата потенциални клиенти, които се понесоха като облак вън от салончето след своята пътеводна звезда.

В „Бобс емпориум“ госпожа Бълстроуд уж небрежно изпусна забележката, че било достатъчно само да ги видиш как се обличат. За почитателите й в момента това беше прекалено оскъдна хапка. Поседяха около нея няколко секунди, но понеже тя не продължи, един по един започнаха да се отдалечават — кой към пирамидата с консерви котешка храна, кой към пакетираните моркови.

— Трудно е да кажеш кой е мъж и кой жена. — Усетила, че не е достатъчно изчерпателна, тя допълни:

— Една сутрин моят Дерек видял през прозореца… Не, няма да продължа.

— Искаш да кажеш… — не се сдържа задъхала се от вълнение жена с кърпа на главата и нос като акула — … жертвоприношения?

— Нека ги наречем „церемонии“, госпожице Утред. Да не го коментираме повече.

„Церемонии!“ Хората отново се скупчиха около нея. Пред очите на всички заиграха картини — мелодраматични, ужасяващи и добре познати. Нищо неподозиращи минувачи падат в зейнали гробове. Жълтоок рогат Луцифер, около който се разнася миризма на сяра, потропва с копита по ръба на пентаграма. Горящ пясък или чудно красиво момиче, завързано в очакване да го нападнат и изядат пълчища мравки.

Следващата спирка на малката група беше чайната „Кринолайн“, откъдето предводителката на групата искаше, да купи половин дузина домашни шоколадови пури. Докато продавачката взимаше със сребърните щипки сладкишите от подноса, госпожа Бълстроуд се огледа с надеждата да прочете в погледите на почитателите си колко много се е повишил рейтингът й.

Този път нямаше късмет. Бяха останали само двама души, които разглеждаха сортовете кафе и готовите торти — Ан Козинс и нейната приятелка от Костън госпожа Барнаби. Нямаше никакъв смисъл да се занимава с тях. Ан обикновено се държеше доста високомерно — сякаш се присмиваше на вълненията на своите съседи, което я правеше доста непопулярна. На всичкото отгоре си позволи да измами доверието на селото — веднъж отиде на посещение в Господарската къща. Един петък следобед двете приятелки били забелязани да се движат смело по пътя и не се бяха появили до неделя. И сякаш за да влоши още повече нещата, Ан отказа да сподели каквото и да било от видяното и преживяното там.

Госпожа Бълстроуд се задоволи да кимне хладно и да измърмори някакъв поздрав, напълно загърбвайки недоволните възражения от бързото си оттегляне. Най-сетне на път към дома спря да размени няколко думи с викария, когото видя да пуши лула, подпрян на портата на „Бенисънс“. Той я поздрави с искрено задоволство, защото Ложата на Златния ветрогон отдавна беше трън в очите на духовенството. Неувереността в точния произход на новата идолопоклонническа теология, загнездила се из цялата английска провинция като мушичка в розова пъпка, не представляваше никаква пречка за серията неспокойни предупреждения, поместени в рубриката за писма на читатели на страниците на „Костън Еко“, апелираше да се пазят от нейното влияние.