Дявол под прикритие
- Автор: Клейпас Лайза
- Серия: „Рейвънел“ #7
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- Год: ЕРГОН
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Дявол под прикритие». Краткое содержание книги:
— Как се казва? — попита той.
— Еден.
За изненада на двете жени Киър протегна ръка към момиченцето. Фийби се поколеба за кратко, преди да му повери детето.
Киър го облегна на широкото си рамо и започна да потупва малкото гръбче ритмично.
— Горкото детенце — промърмори той. — Сега, сега… не се тревожи, не плачи… свий крилцата си птиченце, сгуши се в мен.
Челюстта на Мерит увисна, докато гледаше как едрия, як шотландец се разхожда из стаята с бебето, като продължаваше да го потупва по гърба. Мерит и Фийби се спогледаха удивени, когато плачът му премина в подсмърчане.
Тих звук накара косъмчетата по тила на Мерит да настръхнат, и тя осъзна, че Киър пее на бебето някаква песен на шотландски. Натрапчива мелодия, изпята с мрачен, тъжен баритон, който караше всяка кост в тялото на Мерит да се разтопява. Беше чудо, че не потъна в локва на пода.
Бебето притихна.
— Боже мой, Мерит — прошепна Фийби с възхитена усмивка. — Той е прекрасен!
— Да. — Мерит се почувства почти болна от копнеж.
Едва сега тя най-после прие, че никога няма да бъде с него. Всяка слаба, глупава надежда, която бе хранила, се разсея като облак дим. Дори всяко друго препятствие помежду им да бъде преодоляно по някакъв начин… Киър щеше да иска семейство. Виждайки го с бебето, това ставаше ясно. Той щеше да иска собствени деца, единственото нещо, което тя никога не би могла да му даде. И дори да беше готов да направи такава жертва, тя не би я позволила. Този човек заслужаваше идеален живот.
Особено след всичко, което му е било отнето.
Докато Киър се връщаше към тях, Мерит старателно прикриваше всички признаци на отчаянието си, макар че то заплашваше да се изсипе като дрехи от препълнена пътна чанта.
— Благодаря ви — пламенно каза Фийби при вида на дъщеря си, която беше заспала срещу врата на Киър.
— Понякога нов чифт ръце правят магия — отвърна Киър с вдигане на рамене.
— Как сте се научили да правите това?
— Имам приятели с деца. — Киър замълча, изражението му беше смутено, когато продължи. — Предполагам, че имам похват да ги приспивам. В това няма магия. Само малко потупване по гърба, пеене и разхождане.
— Какво пеехте? — поинтересува се Мерит. — Приспивна песен?
— Стара песен от островите, за селки. — Виждайки, че думата е непозната за тях, той обясни: — Митично същество, което прилича на тюлен във водата, но приема формата на човек на сушата. В песента се разказва, че той ухажва човешка девойка, която му ражда син. Седем години по-късно се връща да вземе детето. — Киър се поколеба, преди да добави разсеяно: — Но преди да си тръгнат, селкито казва на майката, че ще даде на момчето златна верижка, която да носи на врата си, така че тя ще го познае, ако се срещнат някой ден.
— Срещат ли се тя и синът й някога? — попита Мерит.
Киър поклати глава.
— Един ден някой й донася златната верижка и тя осъзнава, че той е мъртъв. Застрелян от… — Той прекъсна, когато видя, че лицето на Мерит се набръчква.
— О! — възкликна тихо той. — Не, недейте да плачете.
— Ужасно тъжно е — каза тя със сълзлив глас, ядосвайки се, че е толкова емоционална.
Киър й се усмихна когато се приближи.
— Тогава няма да разкажа останалото. — Ръката му обхвана лицето й и палецът му изтри една търкулната сълза. — Това е само песен, момиче. Ах, вие имате нежно сърце. — Сините му очи блестяха, когато ги сведе надолу към нея. — Предупреждавам ви: никакви сълзи повече, иначе ще трябва да ви притисна към рамото си и да ви потупвам по гърба, докато заспите, както направих с детето.
Това за миг остави Мерит безмълвна — той явно искрено вярваше, че тя ще приеме това като заплаха.
До слуха й достигна тихият смях на Фийби, която знаеше точно какво й минава през ума.
— Хайде да седнем до огъня да си поговорим — предложи Фийби весело, — ще изпратя да донесат чай. Искам да ми разкажете за вашия остров, г-н Макрей, и какво е било чувството да израснете там.
Двадесет и втора глава
На четвъртия ден, след като се възстанови от треската, Киър се почувства достатъчно здрав, за да отиде с Мерит до залива. Отъпкана пътечка водеше от къщата към една по-широка пътека, която се отваряше към плаж от фин пясък, прострян под небе с цвят на синя тафта. По-нататък от западната страна брегът преминаваше в чакъл, преди да се издигне в бяла скала от варовик. Плажът имаше добре поддържан вид, сякаш някой е пресял и почистил пясъка, и е напълнил до ръба скалните басейни. Дори тревите на дюните бяха подредени, като че някой е прокарал гигантски гребен през тях.
Въпреки че Киър винаги би предпочел острова си пред всичко останало в света, той трябваше да признае, че това място си има собствена магия. Във въздуха и слънцето имаше някаква мекота, хипнотична мъгла, която правеше всичко блестящо. Отпускайки се на хълбок, той прокара длан по финия златист пясък, толкова различен от подобните на пудра захар зрънца по плажовете на Айли.
При любопитния поглед на Мерит той изтупа ръце и се усмихна.
— Този е тих — обясни той. — На брега близо до дома ми, пее.
— Пясъкът ли пее? — попита Мерит объркана.
— Да. Когато го размърдаш с крак или ръка, или вятърът духа над него, пясъкът издава звук. Някои казват, че е по-скоро като скърцане или подсвиркване.
— Какво го кара да прави така?
— Това е чист кварц и зрънцата са с еднакъв размер. Един учен би могъл да го обясни. Но аз предпочитам да го нарека магия.
— Вярвате ли в магии?
Киър се изправи и се усмихна на повдигнатото й нагоре лице.
— Не, но харесвам чудесата на живота. Като призрачния огън, който докосва мачтата на кораба в края на бурята, или начина, по който инстинктът на птицата я отвежда всяка година на местата за зимуване. Радвам се на такива неща повече, когато не ги разбирам.
— Чудеса — повтори Мерит, сякаш наслаждавайки се на думата.
Докато вървяха безцелно по брега и бекасите се стрелкаха и кълвяха в приливната вълна, Киър беше изпълнен с лекота, каквато не познаваше от детството си. Празнично усещане. Никога не беше минавало толкова много време, без да работи. Но той знаеше, че чувството за благополучие идва най-вече от жената до него.
Да говори с Мерит беше като плъзгането в едно от онези подплатени с коприна палта, взети назаем от семейство Чалън. Удобни, луксозни. Умът й беше остър като бръснач, разбираше детайлите, неизречените слова. Тя обгръщаше хората със съпричастност, която се разпростираше върху всички — от херцога до младия градинар. Това беше онзи вид чар, който караше хората да се чувстват по-остроумни, по-привлекателни, по-интересни в нейния отразен блясък. Киър правеше всичко възможно да устои на нейната съблазън.