Дявол под прикритие

Киър се намръщи и протегна ръка към една лампа на масичката до стола му, заигравайки се с мънистата по ресните на абажура й. Досега не беше общувал много с Кингстън, и никога само двамата, за което беше благодарен. Не беше готов за неловкия и неизбежен разговор, който ги очакваше.

За щастие, херцогът не беше настойчив, вероятно защото дните му бяха адски заети. Всяка сутрин той четеше планина от доклади и кореспонденция, диктуваше на частен секретар и изпращаше лакей да пуска писма и телеграми. Следобед имаше срещи с наематели, търговци или управители на имоти, а понякога и с хора, които идваха от Лондон и от другаде.

В края на деня, обаче, цялата работа оставаше настрана и настъпваше време за отмора. Всички те щяха да се съберат на вечеря на маса, натежала от сребро и кристал, и осветена с изобилие от свещи. Лакеи с бели ръкавици щяха да извадят прекрасни ястия… чинии, отрупани със сочни червено-бели скариди, още пушещи от скарата, супници с гъста супа от нежни омари от Чичестър… Кехлибарена пъстърва с печени бадемови люспи, поднесена направо от тигана в чинията. Имаше безкрайно разнообразие от пресни зеленчуци и салати, нарязани фино като конфети и хляб, поднесен с току-що избито масло, плата с местно сирене и оранжерийни плодове за десерт. Киър никога не беше ял толкова добре през живота си.

Останалата храна, разбира се, беше бързо разчистена. Киър беше напълнил чинията си с предизвикателно щедри порции, погледът му дръзна да се обърне към Мерит, очаквайки тя да покаже неодобрение, но тя само се усмихна иронично, оставяйки го да прави каквото иска. Боже, харесваше я толкова много! Може и да беше кавгаджийка, що се отнася до някои въпроси, но никога не се заяждаше.

— Ще говориш ли с татко? — настоя Фийби, връщайки мислите си към настоящето.

— Не е искал да говорим — промърмори Киър.

— Чака ти да поискаш.

— Не знам какво иска. Има си достатъчно синове. Не мога да му дам нищо, което той вече няма, а на мен не ми е нужно нищо от него.

— Трябва ли непременно да е сделка? — Не може ли просто да приемеш връзката и да се наслаждаваш на всичко, което излезе?

— О, да — каза той саркастично, — ще се наслаждавам на всичко като пъстърва, хваната с голи ръце.

— Хваната с голи ръце?

— Когато застанеш в поток, близо до камъни или стръмен бряг, и отпуснеш ръка във водата, започваш да я гъделичкаш по корема с върховете на пръстите си. Като спечелиш доверието й и тя се отпусне до ръката ти, пъхаш пръсти в хрилете й, изваждаш я и скоро тя се оказва в горещия тиган с масло и сол.

Фийби се засмя.

— Баща ми… — започна тя и млъкна. — Ами, предполагам, че той се държи в някаква степен като такъв рибар. Но няма да се озовеш в тигана. Семейството е всичко за него. Когато е бил малък, загубил майка си и четирите си сестри заради скарлатина и бил изпратен в интернат. Израснал е до голяма степен сам. Така че би направил всичко да защити или да помогне на хората, които го интересуват.

Тя повдигна албума в скута на Киър и го наблюдаваше как започва да го прелиства послушно.

Погледът му падна на Чалънови, почиващи си на плажа. Ето я Фийби, малка, излетната в скута на стройна, усмихната майка с къдрава коса. До нея седяха две руси момчета с малки лопатки и рухнал пясъчен замък между тях. Усмихнат светлокос малчуган седеше на върха на пясъчния замък, който току-що беше съборил. Всички бяха облечени в подходящи бански костюми, като екипаж от малки моряци.

Като приседна на дръжката на стола, Фийби протегна ръка да прелисти страницата и посочи снимки на своите братя и сестри на различни етапи от детството им. Гейбриъл, отговорният най-голям син… следван от Рафаел, безгрижен и непокорен… Серафина, сладката и надарена с богата фантазия по-малка сестра… и изтърсакът на семейството, Айво, червенокосо момче, което беше дошло като изненада, когато херцогинята бе предполагала, че годините за раждане на деца са отминали.

Фийби замълча пред дагеротипния портрет на херцога и херцогинята, седнали един до друг. Под него бяха изписани думите: лорд и лейди Сейнт Винсънт.

— Направен е преди баща ми да наследи херцогството — каза тя.

Кингстън, тогава лорд Сейнт Винсънт, седеше с ръка, преметната през облегалката на дивана, с лице, обърнато към съпругата си. Тя беше прекрасна жена с приятни лунички и уязвима усмивка като пулса на оголена китка.

Погледът на Киър се вдигна към класически красивото лице на Фийби с чисто изсечени скули, наследени от баща й.

— Ти приличаш на него повече, отколкото на нея — каза й той.