Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Галеше го и му гукаше:
— Хубавото ми галошче… Умничкото ми… Добричкото ми… Миличката ни Глашечка!
И братята започнаха да го наричат помежду си така: Глаша.
Веднъж Кузминчетата се отбиха в спалното помещение на момичетата. Повъртяха се, после попитаха: може ли да се поразходят с малките мъже на Регина Петровна.
Момичетата разрешиха. Само че за кратко време. И да не ходят далече…
Внимателно, да не ги види някой, братята заведоха по-малките си братя на брега на жълтата Сунжа, измъкнаха от скривалището скъпоценния буркан с мармалад, отвориха го. Настаниха малките мъже на тревата, започнаха да ги гощават. Лъжицата беше една, хранеха ги поред. Една лъжица на Жорес, една на Марат.
Малките мъже ядяха, без да бързат, сериозно. Старателно облизваха лъжицата и от време на време надничаха в буркана, има ли още много. И макар да си личеше, че ужасно им хареса — има си хас, че то е райска гощавка! — не си искаха, а чакаха да им дадат.
После някак изведнъж се заситиха.
Въздъхнаха, за последен път надникнаха в буркана и попитаха: „А ще има ли още?“
— Ще има — обеща Колка. — Глаша ще докара и ще има.
— Коя е тази Глаша? — попита Жорес.
Сашка погледна Колка и каза:
— Глаша е… Ами Глаша. Тя е добра.
— Да не би да е майка ви? — попита Марат.
— Не — каза Колка. И въздъхна.
— А ние се затъжихме — оплака се Марат. — Без мама е лошо.
— То се знае, лошо е — потвърди Колка.
— А вашата майка ще дойде ли?
— Не знам — каза Колка и взе да затваря буркана. Затваряше го и облизваше по ръбчето капчиците мармалад. Не поглеждаше малките мъже.
— Всички майки ще дойдат — казаха малките мъже.
Кузминчетата се разбързаха, заведоха малките при водата, измиха им устата, бузите, ръцете, всичко лепнеше. По пътя към колонията ги предупредиха: да си мълчат за мармалада, който носи Глаша… Инак Глаша ще се разсърди.
Братята обещаха.
Чистички, поруменели, много доволни, върнаха малките мъже на момичетата.
Колка пак попита:
— Е, та кога ще се върне Регина Петровна?
— Ще се върне — казаха момичетата. Беше ясно, че премълчават нещо.
А междувременно Глаша редовно докарваше мармалад и веднъж Колка пъхна ръка в дупката, преброи бурканите опипом. Излезе, че в скривалището са се събрали единайсет буркана.
— Единайсет! — прошепна на брат си, който пазеше, както винаги, когато идваха при дупката.
Да можеха да ги видят томилинци! Направо щяха да се побъркат, ако им покажеха такова богатство!
За зрънце захарин се продаваха в робство, пролетно време се катереха по липите и рискувайки живота си, ближеха сладък сок от листата… Ядяха замръзнали картофи — не само от глад, а задето сладняха. За бонбоните само се разказваха легенди — никой не беше ги виждал с очите си. Пък и сладко никой не беше виждал.
— Единайсет! — повтори Колка натъртено. — И два чувала от захар!
Бяха взели чувалите, за да им е по-удобно, когато решат да бягат с багажа си.
XVIII
Чакалите затова са чакали, защото виждат всичко. Братята имат четири очи, а чакалите сто и четири. И всеки умее да съзира и иззад ъгъла, не само направо. И ги засякоха.
Колкото и да се пазеха братята, колкото и да се мъчеха тихомълком да пускат по водата своята Глаша, все пак ги пипнаха.
Не възрастните, те са наивници и будали, да се чудиш за какво са им очите… Нашите ги пипнаха, чакалите.
Веднъж Колка стоеше Край ручея, чакаше Глаша. Гледа, някакъв колонист тича към него.
За всеки случай Колка си смъкна гащите. Да си мислят, че е клекнал по нужда.
— Там те търсят! — викна му колонистът.
— Кой ме търси? — попита Колка и хвърли едно око към ручея: недай си боже да пристигне Глаша, всичко ще се разкрие!
Не подозираше, че номерът им отдавна е ясен и заговорът срещу тях е узрял.
— Брат ти те търси! Кузминчето! Там е, в задния двор! Той ли беше Сашка?
— Сашка съм аз — каза Колка.
Вдигна си гащите, хвърли последен поглед към ручея, попогледна и колониста и се затича покрай зида. Дотича до портала, гледа — насреща му Сашка.
— Ти… търсил ли си ме? — Колка се беше запъхтял, дишаше тежко.
— Аз? Да съм те търсил ли? — учуди се Сашка. — Не съм те търсил. Ами къде е Глаша?
— Каква… Глаша? Ама ти изпрати ли я?
— А ти не я ли прие?
Втренчиха се един в друг. И без думи им стана ясно: засекли са ги.
Затътриха нозе към камиона, Колка мрачно попита:
— Може пък да ни го дадат?
— Чакалите ли? — Сашка изкриви устни, изсумтя през нос. — Не ми е жал за буркана… Ами ни развалиха работата… Разбра ли?
И се умълча. Дори в камиона не зяпаше настрани, не оглеждаше муцуните на чакалите, не се опита да отгатне кой им бе скроил този номер.