Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
И тогава децата, на първо място Кузминчетата, бързаха към отдалечения край на цеха, където до мивката за буркани в оградени със стоманени преградки казани се вареше сливовият мармалад.
Тази сладка миризма привличаше колонистите както мед пчелите.
А Кузминчетата бяха опитали мармалада първи!
Кьопоолуто — „блаженото“ — дума да няма, беше хубаво, можеха да го ядат по цели кофи, ама омръзваше.
Ябълковият сос беше възкисел, бързо се отказаха от него.
Пълнените чушки — тук можеха да се налапат с кайма колкото им душа иска — ги готвеха рядко.
Но мармаладът… Е, това се казва райско ядене! Като завреш муцуна в буркана, цял можеш да го изсмучеш, чак по корема ти да избие медец!
Приготвянето на нито един артикул не убягваше от вниманието на колонистите.
Едрите евреи се качваха по отекващите железни стълбички чак до върха и изсипваха в казаните тежките кошове със сливи, същите, дето сега на двора ги почистваха само момичетата.
После, пак от тези стълбички, потреперващи и прозвънващи под тежките мъжки стъпки, изсипваха вътре захар — евреите с пукот разпаряха над казана сивкави ютени чували и после веднага ги хвърляха на пода.
Колонистите подхващаха тези чували, изгребваха останалите захарни зрънца.
А често някой от хамалите, уж случайно, навеждаше чувала извън казана и тогава в подложените длани на децата се изсипваше самата манна небесна: бяла, невероятно сладка струйка!
Напълваха устата си със захар и я смучеха бавно, с наслада. И джобовете си натъпкваха, тъй че после оси и пчели се рояха около камиона.
Но най-тържественият момент настъпваше, когато започваше наливането на мармалада. Той се лееше от тясното гърло — гъст, ароматен, масленокафяв — в нагретите на пара стъклени буркани и ако те случайно се пукваха, колонистите подхващаха стъклото, още парещо, обляно в горещ мармалад, и бързо лапаха, рискувайки да се порежат или изгорят. Но ето ти чудо: никой никога не се поряза! И не се изгори!
Бурканите, напълнени с мармалад, се затваряха с лъскави като злато тенекиени капачки. При капачките (какъв късмет) сложиха Митьок, същия, дето се бе „ишпотил от шупата“. Той и тук работеше „ишпотен“, а другите колонисти му завиждаха за привилегированото положение.
Братята внимателно бяха проследили и знаеха наизуст целия процес на производство на мармалад. Това не беше празно любопитство.
Братята се сетиха, че мармаладът, особено в затворени буркани, може да им дойде добре през гладната зима. Тоест за зимата се сетиха по-късно, а сега просто ги споходи желанието да задигнат няколко буркана за запас. За себе си и, разбира се, за Регина Петровна и нейните малки мъже.
За тая работа се уговориха с простодушния Митьок. Още щом в цеха оставаха той и затварачът, а бурканите се натрупваха на дългата, обкована с ламарина маса зад гърба на затварача, Митьок започваше високо да си подсвирква мелодията на песента: „Скъпи ни другарю Сталин, ела във нашия колхоз…“
Кузминчетата поред напускаха конвейера и бързо се отзоваваха на канещата мелодия — така не би забързал за родния колхоз дори другарят Сталин…
Най-важното в акцията беше да успеят да скрият бурканите близо до конвейера, докато никой от големите не ги гледа.
Евреите не влизаха в сметката.
Те само се подсмиваха, когато случайно зърваха колонист, напъхващ поредния буркан в джоба си.
А понякога уж случайно го прикриваха със снажните си тела.
Сашка раздели операцията на три етапа.
Първия — изнасяне от варилнята и укриване на сигурно място. Втория — пренасяне покрай зорките очи на леля Зина и отново сигурно укриване в двора. Третия и може би основния — прехвърляне на мармалада зад дебелия зид. На свобода.
Само няколко дена след началото на операцията Кузминчетата бяха укрили, прибрали на сигурен склад седем затворени буркана с мармалад.
В цеха, близо до конвейера, имаше толкова разнообразни тръби, сложни метални плетеници, притулени кътчета и отвори, че при добро желание би могло да се скрият не седем, а хиляда и седем буркана! При евентуално издирване нито един копой не би могъл да ги открие.
В това отношение нашите братя, както впрочем и останалите колонисти, бяха ненадминати майстори.
За да примъкват скритите буркани покрай окатата леля Зина, която, без да е злобна, беше прекалено наплашена и затова двойно по-старателна, Сашка предложи на брат си да ходят прегърнати. Към камиона, от камиона към цеха, към стола, към двора.
— Май ще ни е горещо — не схвана идеята Колка.
— Ще търпиш!
— Ама защо? — пак попита Колка.