Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Колкото и да е странно, бяха дошли доста хора. Повечето преселници бяха на градус, оживени, говореха си високо, подвикваха си през няколко реда. В салона беше шумно.
Колонистите се промъкнаха до свободните места. Но мнозина от тях по стария навик на бездомниците да не се делят на чуждо място (ами ако захванат да ги бият!) си проправиха път напред и седнаха направо на пода между първия ред и сцената. А онези, за които мястото не стигна, се строиха до стената, притиснаха гръб до нея (също вид самозащита!), заеха страничните пътеки.
На сцената се качи Пьотър Анисимович с вечната си чанта и щом го видяха, някои изръкопляскаха. Той се насочи към трибуната. Както му е редът, директорът вече си имаше прякор, зад гърба му го наричаха „чантичката“. Колонистите си говореха: „Чантичката направи тараш в спалното помещение!“ Сега някой от тях обясни на глас:
— Чантичката ще докладва. За нашите постижения.
Предните чакали, които го чуха, се засмяха. Постиженията им бяха широко известни.
Директорът помълча и когато шумът и смехът утихнаха, заговори. Говореше без листче. Поздрави заселниците колхозници за първата нелека година от пребиваването им на освободената от врага земя. И им пожела успех в прибирането на реколтата и в новия им живот. Още повече че германо-фашистките поробители са разбити, бягат и скоро, много скоро, сигурно ще настъпи часът на окончателната разплата. Както го бе предсказал и вождът на световния пролетариат, „нашето дело е справедливо, врагът ще бъде разбит и победата ще бъде наша“.
Всички заръкопляскаха. То се знае, не на „чантичката“, а на вожда.
— И нашите колонисти — продължи директорът — дойдоха тук, за да усвояват тези плодородни земи и след гладния безприютен живот да започнат нов — трудов и съзидателен, както всички съветски трудещи се… Децата скоро ще започнат училище, но те ще помагат и на селските труженици в прибирането на реколтата…
— Отсега вече помагат! — извика някой от салона. Разнесе се незлобив смях.
— … А онези, които ще напуснат колонията след навършване на петнайсетгодишна възраст, ще започнат работа в колхоза или в консервния завод — продължи директорът, като се постара да не чуе репликата. — Тъй че ни предстои още дълго да живеем с вас като съседи. Мисля, че днешната среща ще ни помогне да научим повече един за друг и да се сприятелим… Ето, като начало колхозът ни задели помощно стопанство, вярно, далечко ни е… Но нищо. Нашите момчета имат млади нозе, могат да тичат… Та така… Сега имаме база за прехрана, посеви, телета и кози… И тъй нататък… Благодаря!
Публиката изръкопляска без особена радост. Думите за предстоящото дълго съседство с колонистите не предизвикаха ентусиазъм. Още повече че колхозът бе принуден да им отдели парче земя и добитък! Но всички се оживиха, когато директорът, вече слязъл от трибуната, добави, че колонистите безспорно са артистични деца и затова са подготвили за колхозниците своя пръв самодеен концерт.
На сцената излязоха певците от Митишчи, двайсетина души. Възпитателката Евгения Василиевна обяви песента за Сталин. Директорът одобрително кимна. Хорът запя с цяло гърло:
Момчетата от предната редица, не щеш ли, започнаха да танцуват, уж са колхозници, да се въртят — и всички се развеселиха. Залата великодушно аплодираше, а хорът несръчно се закланя. Но тъй като аплодисментите не спираха, а в списъка не фигурираше друга тяхна песен, митишчани стояха и чакаха. После като по команда изнесоха десен крак напред и запяха: „Тум-та, тум-та, тум-та, тум-та…“
Директорът стана и се запромъква към изхода.
Децата, разбира се, помислиха, че „чантичката“ не иска да слуша песен, която не е одобрил. Но причината беше друга. Или — не беше само тази.
Трябваше спешно, без никой да разбере, с шофьорката Вера да отидат до колонията и да вземат участие в обиск, защото според някои предположения бурканите с мармалад, откраднати от завода, били скрити именно на тази територия.
Концертът беше удобен повод да отстранят колонистите, всички до един, от зданията на техникума, за да направят такъв обиск. Да го извършат и навреме да се върнат. Предполагаше се, че след края на концерта колхозниците в знак на приятелство ще поканят колонистите на вечеря.
Този път и Кузминчетата, както и останалите деца, нищо не заподозряха. Дори прозорливият Сашка беше безгрижен, вълнуваше се само от въпроса кога най-сетне ще ги пуснат на сцената.