Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
— Защото! — имитира го Сашка. — Като тръгнем, ще разбереш! Колко място остава между нас?
Колка схвана. И запита:
— Ами тези… Влюбените де: и те ли носят нещо? Щото винаги се прегръщат. Виждал съм ги!
Сашка помисли и каза:
— Дявол ги знае.
Сега те ходеха, всеки преметнал ръка през рамото на другия. Жените от цеха, като ги гледаха, си говореха: „Глей ги колко са задружни! Не могат да дишат един без друг!“
Кой би могъл да се досети, че ако успееха да задишат поотделно, под ризите им щяха да се издуят цели два буркана: един върху друг. Това го бяха репетирали в царевицата зад колонията и проверили в самата колония. Когато вървяха прегърнати, по никакъв начин не биха могли да се различат бурканите. Освен ако ги, претърсят, но кой ще вземе да ги претърсва?!
Вярно, тъкмо леля Зина още в деня, когато понесоха помежду си първите буркани, се усъмни нещо.
Колко бяха ходили прегърнати преди това — и нищо. Не ги спираше, нищо не ги питаше. А сега, ама че женски усет, като викна, та целия цех огласи.
— Ей, ти! — към Сашка, разбира се. Него го познаваше и без червеното ширитче, от всякакво разстояние. — Ела тука. Кво само ме подминаваш… подминаваш…
Отидоха двамата, без да се разделят. Бурканите охлаждаха кожата, хлъзгаха се с гладкото си стъкло по ребрата при вдишване и издишване. От време на време изтропваха леко.
Леля Зина погледна братята и каза:
— Кво сте се вкопчили? И в клозета ли ходите двамата? Колка не отговори. Пък и леля Зина не питаше него, тя изобщо не го признаваше. Освен това Сашка по-бързо ще измисли какво и как да й рече.
И Сашка веднага отговори, съвсем кротичко, че така е по-удобно да ходят из двора, да си кажат по нещо тайно. По-близко е от ухо до ухо.
Общо взето, Сашка не излъга. Наистина имаше тайна, само дето ушите нямаха нищо общо.
Глей ги ти! — свадливо издума леля Зина. — Тайни! Ами ако ви науча тайните, какво тогава? — и внимателно ги изгледа в гръб. Но нищо не забеляза.
А братята без бързане излязоха навън и се шмугнаха зад ъгъла.
Тук, в задния двор, зад цеха, където никога не идваха работниците от завода, се намираше бунището. Буркани, разни касетки, талижки, бъчви и други боклуци. Тук мармаладът беше скрит на сигурно място.
Оставаше да го изкарат навън.
От чисто любопитство, без да се надяват много-много, братята проучиха портала. Но въоръжената охрана — една бабичка с незаредена пушка — макар да не беше досетлива като леля Зина, им подвикна: „Кво тъй се навирате на тумба, ходете като хората, един по един.“
„То може като хората — помислиха си братята. — Ама тогава не можем да пренесем бурканите!“
Сашка имаше в резерва още един начин: да прехвърлят мармалада през зида. Само че зидът беше каменен, дебел, два метра висок.
Веднъж Колка изтича навън пръв след работа, а Сашка му хвърли от задния двор няколко празни буркана.
От пет Колка хвана само един. Смениха си местата, но резултатът беше същият. Сашка не успя да хване нито един. А не можеше да измисли друго. В главата му сякаш се бе появила някаква засечка.
Колка уж между другото пусна на Сашка шепа захар. Беше чувал, че от захарта мозъкът щрака по-бързо. Ето, и мармаладът се сварява по-бързо със захар!
Но и захарта не помогна. Брат му помрачня, оклюма се, залиня и дори отслабна.
Обикаляше из двора или дълго разговаряше с леля Зина. Ама защо ли разговаряше, тя не може да се навие на такава работа, Колка беше сигурен. Бурканите си чакат в задния двор, а времето си върви… Ами ако спрат да ги докарват в завода: всеки ден може да стане последен!
Веднъж Сашка каза:
— Знаеш ли… Те са идвали и тук.
— Кои? — попита Колка, но в същия момент се сети и сам. — Дяволите ли?
Така Иля наричаше чеченците.
— Аха, дяволите. Препускали с конете, носели пушки… Гръмнали веднъж-дваж и избягали в планината. Леля Зина ги видяла. Вика, замалко щяла да умре от страх.
— Убили ли са някого? — попита Колка.
— Не знам. А защо, мислиш, мълча Регина Петровна?
— Защо?
— Видяла ги е. И се е разболяла. Леля Зина казва, че така става от уплаха.
— Регина Петровна от нищо не се страхува — възрази Колка.
— Ами малките мъже? Ами взривът? Как да не се уплашиш?
Братята седяха в задния двор на две касетки, близо до скривалището си. Досами краката им в тревата течеше ручей, прекосяващ целия двор. В него се стичаха отпадъчните води от цеха. Беше мръсножълт и вонеше.
— Е? Измисли ли нещо? — попита Колка.
— Какво да измисля?
— Ти знаеш! Така ли ще чакаме кой знае какво?
Сашка се почеса и каза:
— Ех, хапката ме въши… — което на интернатския жаргон означаваше „въшката ме хапе“. И без всякаква връзка добави: — Що не заминем, а?