Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
— Играйте без думи — въздъхна директорът. — Без думи излиза по-добре.
Можайци изиграха една сценка със заглавие „Ръжен“: в училище никой не знае как трябва да се напише заявление да докарат десет… ръженове… Така казва един… А друг го поправя: „ръженя“… Тази сценка я приеха.
Момичетата от Кашира — оттам имаше само момичета — изпяха песента „Светлинка“. „На бой момичето момчето си изпраща…“
— На бой го изпраща момиче, а се връща млада майка! — викна някой. Но слушателите не реагираха на тази нападка, одобриха песента.
Двама колонисти от Люблино предложиха пародия.
— Пародия ли? — оживиха се възпитателите. — Я да видим, я!
Отначало те изразително запяха за жеравите: „Тук, под чуждото небе, аз съм гост нежелан…“ При това сочеха през прозореца, към небето. Явно беше чуждо. С една дума, песента беше за колонисти. А след куплета неочаквано подзеха с гласове на алкохолизирани инвалиди:
— Скъ-пи май-чи-ци! Та-тен-ца! Парче хлебец дайте, кой колкото може… Рубла, двечки, пък и повечко…
Някой от комисията рече да не пеят за инвалиди. По-добре за жеравите. Люблинци се съгласиха, но казаха, че тогава ще добавят нещо за фюрера с мелодията на „Добре сме, прекрасна маркизо“. Разрешиха песента за фюрера без прослушване.
Някакви от Раменское се натрапиха да декламират „Кавказ е под мене“ от Пушкин и откъс от поема. В поемата се разказвало как един дворянин на име Лука се влюбил в търговка. С една дума, трагедия.
Отхвърлиха Лука, другото го приеха.
Коломенчани предложиха колхозни частушки, специално за тукашните преселници… Нещо като хор „Пятницки“.
Поради горчивия опит от „Ябълчица“ Пьотър Анисимович помоли да изпеят една.
С кръшни извивки, както пее народният хор, по познатата мелодия на „Ах, по залез обикаля момък млад край моя дом“ коломенчани прочувствено подзеха:
— Не, тъкмо за тях, за преселниците… това не е много… — бързо каза Пьотър Анисимович. И облекчено въздъхна. — Това ли беше?
Но ето че пред комисията се изтъпанчи Митьок и изфъфли:
— И аж ишкам да ижляжа на шчената…
— Ти ли? — смая се Пьотър Анисимович. — Вече не жнам какво штава… — неволно изфъфли и той.
— Защо пък да не жнаете — не го разбра Митьок. — Фокуши…
— Какво? Какво? — Всички се оживиха.
— Фокуши — повтори Митьок.
И вече без да чака съгласие, попита Пьотър Анисимович:
— Ето, вашия чашовник…
Пьотър Анисимович съсипан запротестира:
— Не, не. Не ми пипай часовника!
— Ами той е вече тук — каза Митьок и извади от джоба си часовника на директора.
— Вече не знам какво става… — ахна директорът. И се дръпна. — Там, в клуба… Само че от колхозниците да не такова… да не вземеш нещо. Защото, такова… Ще стане конфликт… Ще помислят, че пак сме отишли да… Да им бъркаме по джобовете.
— Ами от кого да вземам? — невинно попита Митьок.
— От когото искаш — повтори директорът. — Но от тях — не!
— Добре — каза Митьок и многозначително погледна чантата на директора.
В същия момент още няколко чакала се спуснаха към комисията и всеки крещеше:
— И аз мога… Фокуси!
— Искате ли да ям чаши?
— Или лампи?
— Искате ли… Да ви потекат сълзи! На всички!
— Аз пък мога да гледам! На ръка! Ще ги шашна!
Директорът си вдигна чантата и като заел отбрана викна:
— Следващия път! Ще ядете чаши след-ва-щи-я път! Още повече че нямаме чаши! А сълзите ни и без това… Текат! До-виж-да-не! Довиждане, другари!
XVII
Мина една седмица. Всички колонисти освен момичетата бяха прехвърлени на работа в цеха. Пръснаха ги по различни работни места. Няколко души изпратихме да мият бункера. Друга част от колонистите, с тях и Кузминчетата — на конвейера, същия конвейер, за който бе споменавала шофьорката Вера. Заведоха децата, показаха им кое как се прави. От огромна цистерна, където плуваха във вода изсипаните от кошовете домати, изпълзяваше широка гумена лента. Застанали от двете й страни, децата трябваше сръчно да измъкват разни клончета, листа, загнили домати, да не пропускат нищо излишно. За това строго следяха две жени, поставени чак в края на лентата.
Омръзваше им да стоят по цял ден.
Но и лентата всъщност не работеше без прекъсване: ту нещо ще заяде, ту доматите ще закъснеят… Ту ще изключат парата или изобщо тока. А когато лентата не заяждаше, й пъхваха по някоя пръчка!