Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
— … И тогава всички те… такова… са за мустака.
— Ами добре, кажи им — спокойно каза Сашка. — Веднага ще ти повярват… Обаче защо ти самият не ми повярва, а? Сега разсъждаваше също като най-изкукалите… чакали!
Колка въздъхна. Наистина как да се откаже от цяло богатство, което само ти се стича в ръцете… Естествено, стича се по ручея.
Че и кой от колонистите ще се откаже — малко преди гладната зима, която, всички го знаеха от опит, ги очакваше тепърва? Защото заводът е за месец-два: да ги поохранят! Ами после? Пак ли да мрат от глад?
Но Сашка твърдо настояваше на своето. Чакалите са обезумели, липсва им основното, което отличава почтения крадец от чакала… Нямат мярка, нямат съвест. И в краденето трябва да имаш съвест. Вземи си, но остави и за другите. Когато вземаш своята част от общото, спирай навреме. Когато от много се взема малко, то не е кражба, а просто подялба! Това го е казал някакъв велик писател, Сашка беше забравил кой точно. Няма значение: той бе взел присърце мисълта му.
А чакалите най-безсрамно влачеха! В камиона един буркан вече се изтърколи изпод нечия риза. Изпод зида мъкнеха, кажи-речи, пред очите на всички. Веднъж — в самата касетка, която прехвърляше през зида един чудесен товарач евреин.
Шофьорката Вера се подсмиваше и шегуваше, вирнала козирката на каскета си.
— Ах, пиратчета! Ах, бандитчета! Добре ли поработихте? Ох, чувствувам, че на камиончето ще му дотежи!
Вера виждаше всичко. Но никога пред никого не ги изказа. С една дума, не стана предателка.
Минаха около две седмици, откак Сашка забрани на себе си и на Колка да задигат буркани.
Станаха смирени, кротички, не крадяха, но не пречеха на другите. Развръзката дойде, когато веднъж двама колонисти започнаха да примъкват един кош с чували уж на двора.
Бдителната леля Зина ги спря:
— Какво сте помъкнали тези чували! Оставете, аз ще ги занеса после… Трябва да работите!
— Ние помагаме! — едвам успяха да избъбрят запъхтените колонисти. Кошът беше тежък, много тежък: бяха го претоварили от алчност, сигурно бяха натъпкали петнайсетина буркана вътре! А сега стояха, зачервени от напъна, и не знаеха какво да правят…
— Няма нужда от помощ! — каза леля Зина. — Аз ще ги изнеса!
Колонистите тъпо мълчаха, вече нямаха сили. Пък и кошът им тежеше, чак пукаше от напрежение. После дъното му с трясък се откъсна и по-циментовия под със звън се затъркаляха буркани, слънчевите зайчета на златните капачки се пръснаха във всички посоки.
Бурканите бяха много. Търкаляха се по неравния под, а един, сякаш по поръчка, спря точно в краката на главния технолог, който минаваше наблизо. Старецът се наведе, вдигна буркана, намести си очилата с метални рамки и погледна етикета.
— Мармалад от сливи, ГОСТ 36–72, РРУ РСФСР — прочете той и се озърна: целият цех беше спрял, работа и го гледаше. А последното бурканче още се търкаляше из цеха, сякаш бягаше, както би бягал колонист след такава кражба.
— Та това е кражба?! — попита технологът и проследи с поглед търкалящото се бурканче. — Та това е истинска кражба?!
И при тези негови думи двамата чакали зарязаха коша и хукнаха. През железните врати на цеха, през двора, право през портала… Никой не се опита да ги хване. Че и защо да ловят двама; фактът, че бяха пипнали точно тези, а не някой от останалите, беше чиста случайност.
Престанаха да водят колонистите на работа в завода.
XIX
Една неделна вечер в колона, която далеч не приличаше на поразително огромната колона, слязла преди време от влака, децата пристигнаха в березовския клуб за срещата с местните жители.
Самодейният концерт съвпадна със скандала в завода.
Но по-правилно би било да кажем, че възпитателите побързаха да го организират, за да стопят поне донякъде неприязънта в отношенията между колхозниците и колонистите. През двата месеца, преживени тук, колонистите бяха успели да направят бели навсякъде.
Клубчето се намираше в самия център на станицата — едноетажно, тухлено, с колони на фасадата. По колоните още личаха следи от шрапнели, набързо замазани и варосани.
Салонът беше просторен, с вдигащи се дървени столове, подредени в редове. На сцената нямаше завеса. Отляво и отдясно към нея водеха стълбички. По страничните стени на авансцената личаха някакви неруски надписи, бяха замазани с блажна боя и частично закрити с портретите на вождовете. Излизаше, че вождовете посрамено прикриват с гърбовете си своите собствени призиви, само че на друг, сега нежелателен език.
Отляво на авансцената, почти в края, бе поставена шперплатова трибуна, боядисана в мръсночервеникав цвят.