Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
— Сега ли?
— Е, да речем, утре. На, леля Зина казва, че отдавна да е избягала, ама нали има семейство… Те са мобилизирани тук, прикрепили са ги към завода… А нас никой не ни е мобилизирал!
— Ами Регина Петровна? — попита Колка.
Сашка се замисли.
— Представи си, че не се върне?
— Ще се върне — твърдо обеща Колка. — Тука са нейните малки мъже.
— Ами представи си, че е умряла?
— Не е — пак възрази Колка. — Ние само ще я дочакаме и ще натрупаме буркани за из път. И без това трябва да ги изнесем оттук.
Сашка не отговори, беше се загледал в далечните планини, размити, едва различаващи се сред бледосинкавата мъглица. Слънцето грееше не много силно. Беше тихо. Чуваше се само ромоленето на ручея и бръмченето на осите.
— А може вече да няма никакви дяволи? — попита с надежда Колка. — Нали милицията ги лови? По-рано гърмяха, бомбардираха. А сега престанаха да гърмят.
Колка говореше така не защото си вярваше. Беше му харесал животът на Кавказ.
Има си хас! Беше се сбъднала мечтата му, вечната мечта на гладния чакал за лапачка. Къде другаде ще може на воля да преяжда захар, „блажено“ кьопоолу и сладко? Леля Зина каза, че са ги карали към рая, пък и наистина тук, в завода, е рай.
И няма какво да се оплакват, че са ги прикрепили към завода. Колка пък си мечтае изобщо да не ги пускат от завода. Когато порасне, ще помоли завинаги да го прикрепят към този завод. Това вече ще бъде истински сладък живот! Ще носи захар, като евреите! Защото, който носи, никога не губи.
Сашка погледна Колка и разбра за какво си мисли той.
— Добре де — каза на брат си. — Ще почакаме.
— Ами мармаладът? Какво ще правим с мармалада? — не мирясваше Колка.
Сашка втренчено погледна планините, зида, под който течеше вмирисаният ручей.
— Ще го сплавим.
— Кво? — не разбра Колка.
Сашка се засмя.
— Ще пуснем бурканите по вода, ясно ли е?
— Как тъй?
— Как… Не знам. Ще измислим — обеща Сашка. Той все извръщаше лице към слънцето и със затворени очи нещо си мислеше.
Идеята на Сашка беше гениална. Да вържат буркан за летвичка и да го пуснат по течението. А пък от другата страна на зида, разбира се, да хващат бурканите…
Опитаха с един: летвичката потъна. Намериха дъска. Но и дъската не замина, нали беше тромава, заседна из острицата.
Сашка заряза номера с дъските. През цялата почивка се разкарва из двора, взира се по ъглите. И той не знаеше какво търси. Най-сетне на бунището се натъкна на един галош. Голям един галош, да се чудиш просто кой може да е носил такова чудо! Освен да е бил някой Гъливер!
Сашка занесе галоша при ручея. Пъхна в него камък, голям горе-долу колкото юмрук, пусна го по течението.
Галошът прескочи всички водовъртежи, всички пречки, преплува под стената, а там, зад стената, го очакваше Колка.
Тогава Сашка напълни един буркан с пясък и го сложи в галоша. Галошът се прекатури, бурканът потъна.
Сашка още веднъж напълни буркана с пясък и този път здраво го върза за галоша.
Този кораб мина, просто прелетя по водата и изплува навън. Само дето се разпиля малко пясък. Е, карай да върви, пясъкът си е пясък, няма да го жалим — решиха братята. — На мармалада нищо няма да му стане, затворен е. Само да не потъне, а да плува, защото не можем го измъкна от дъното! Захвърли ли го течението из камъша, иди, че го търси!
Една вечер, веднага след работа, Колка излезе заедно с другите деца през портала и хукна към ручея. И без това се налагаше колонистите дълго да чакат камиона си.
Мястото, където изтичаше ручеят, беше пусто, намираше се далече от портала.
Затова трябваше да тича с всички сили, тухленият зид беше дълъг близо половин километър!
Колка свирна според уговорката, тоест тук съм, чакам… Хайде, пускай я тази твоя техника!
Свирна и зачака. Дори залегна на тревата, да вижда по-добре.
Времето течеше. Точеха се минути, празни минути, защото по водата нищо не идваше.
И изведнъж, когато вече не очакваше, когато бе станал и се отърсваше, видя: черният галош, същински дар на съдбата, изскочи изпод зида и заплува… Като тежък английски дреднаут — беше го виждал някога на картинка! Плуваше, завърташе се по течението насам-натам, а в него — най-важното! — скъпоценният пътник със златната капачица.
Колка отвърза бурканчето, в изблик на радост го целуна по златната главица и по студеното дънце. Подържа го до бузата си. И до ухото: послуша как се клатушка гъстият лепкав мармалад.
На свобода бурканът изглеждаше съвсем другояче, отколкото там, на заводската територия, където всъщност не беше напълно техен.
И Колка погали халоша, като да беше живо същество.