Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Двамата се въртяха в тясното, напомнящо коридор стайче зад сцената, а възпитателката Евгения Василиевна извикваше по списъка поредните изпълнители:
— Каширчани… По-бързо! По-бързо! Люберчани, готови ли сте? Люблинчани…
— Ами ние? Кога ще пеем? — приближиха се до възпита: телката нашите Кузминчета.
— Как се казвате?
— Кузмини!
— И двамата ли?
— Какво „двамата“?
— А поотделно как ви са имената?
— Ние никога не излизаме поотделно.
— Аха… — каза възпитателката Евгения Василиевна. — Значи, семеен дует? Чакайте.
Братята се спогледаха и нищо не отговориха. Макар че ей тъй, за нищо и никакво, ги нарекоха семейни! Инак те се бяха срещали с Евгения Василиевна — Евгеша — ама, види се, тя ги беше забравила.
Веднъж бяха отишли у Регина Петровна и я завариха да пие чай с още двама, с тая Евгеша и с директора. Ония се обърнаха, загледаха ги, а Кузминчетата, като извадени на показ, стърчат насред стаята, неудобно им да си тръгнат веднага.
Регина Петровна се разсмя, посочи ги и вика, ей ги моите приятелчета, не можеш ги различи, а общо се казват Кузминчета. Няма защо да ги запомняте поотделно, и без това ще ви объркат кой кой е. Нали ще ги объркате? — попита братята. Те кимнаха. Всички весело се разсмяха, Регина Петровна също се разсмя, но не като другите, като на приятна смешка, а по роднински, като близък човек.
Но сега Кузминчетата не искаха да напомнят за онзи случай.
Само да не забравят за изпълнението им.
През това време няколко души, между които технологът от завода, директорът и един войник с минотърсач, претърсваха двора на техникума. Намираха железа, части от някакви стари машини, но онова, което търсеха, го нямаше.
Някой предложи да се върнат в спалното помещение на големите момчета, където и без това всичко вече бе преобърнато с главата надолу.
Няколко пъти обиколиха от ъгъл до ъгъл — без резултат. Наканиха се да си тръгват, но ето че в наушниците на войника се чу тихо пищене, показващо незначително присъствие на метал.
Войникът пренесе своята „тенджера“ с дълга дръжка до различни места на стаята, после свали наушниците и посочи един от отдалечените ъгли.
Донесоха лост, започнаха да откъртват дебелата дъска на пода. Тя не помръдваше.
Директорът гледаше със съмнение цялата тази процедура, хвърли поглед на часовника си. Попита войника:
— Да няма грешка? — и се обърна към другите: — Вече не знам какво става! Е, кажете как са могли да скрият нещо тук? Нямат нито инструменти… Нито нищо…
— Добре — съгласи се технологът и намести металните рамки на очилата си. — Това ще е последният ни опит. Ако не намерим нищо, приключваме. Значи, твоите юнаци са по-хитри от нас!
— Или по-честни! — каза директорът. — И нищо не са откраднали!
— Освен онези, шестнайсетте…
— Освен онези… — въздъхна директорът.
През това време хлапакът от Раменское изразително декламираше:
Сашка каза на Колка:
— Това стихотворение е за другаря Сталин!
— Как тъй? — не разбра Колка. Той винаги си схващаше бавно.
Сашка се нервира, започна да му обяснява:
— Ами ето, той е застанал на върха… Сам, като паметник, разбираш ли? Нали е велик, значи е на върха и е сам… И орелът, както виждаш, не е по-високо от него, страх го е да се издигне по-високо, само е наравно! А той, значи, стои и гледа Съветския съюз, тъй че да вижда всички, ама всички! Разбра ли?
Хлапакът продължаваше да декламира.
На това място в салона кой знае защо се възцари особена, дълбока тишина. Впрочем разпаленият декламатор нищо не забеляза, той гръмко извикваше всеки стих:
По редиците премина странно шумолене. Изведнъж запрескачаха прошепнати думи, но беше трудно да се схване смисълът им. Разбираше се само едно. „Стихотворение за чечнята! За тях е! За тези гадове!“
Публиката така се развълнува, че забрави да изръкопляска. Колонистите сами си изръкопляскаха.
9
А. С. Пушкин, „Кавказ“. Превод Н. Фурнаджиев.