Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Ако помислим сериозно, Кузминчетата трябваше да се сърдят само на себе си. Да пипнеш някого и да не се оставиш да пипнат тебе — това е основната грижа на всеки колонист.
Ако иска да оцелее.
А всички искат да оцелеят.
И чакалите искат… Ето я глутницата им, ръфа чуждия късмет…
Разбира се, върнаха им галоша, тяхната Глаша. А мармалада не им върнаха. Бяха си го разделили още там, докато чакаха камиона, бяха го изблизали до шушка. Сякаш не излизаха от завода, където и без това можеха да се тъпчат. Да, обаче не. Същият мармалад на свобода им се бе видял двойно по-сладък!
Сега колонистите измъкваха много повече буркани от цеха. Мъкнеха ги в крачолите и в пазвите си, като за целта също като нашите братя се обединиха на двойки и ходеха прегърнати.
Работничките от завода не можеха да им се начудят: как толкова се обикнаха нашите сиротинки! Господи, по двамка, прегърнати, колко са милички, какви са душички… Същински ангелчета!
А ангелчетата мъкнеха ли, мъкнеха. Под дрехите им поникваха не крилца, а капачета за буркани!
Накрая намислиха да ги събират в кошовете. От време на време, за да се освобождава цехът, тези кошове ги изнасяха навън. И чувалите от захарта, и счупените буркани…
Щом видя това, Сашка ахна: какво нещо е колективният ум! Той сам не можа да се сети за кошовете, а чакалите се сетили. Сега влачеха всичко на задния двор, там бяха натрупали цели складове.
Галошът работеше на няколко смени. Чакалите започнаха да го наричат Вълшебния галош, някой беше чел такава приказка.
Но никакъв приказен галош не можеше да се сравни с този, реалния Вълшебен галош: този доставяше не някакво фантасмагорично, а напълно реално щастие във вид на безброй сладки мармаладени буркани със златни капачета!
Отначало братята се тревожеха за своята Глаша, най-вече Колка: да не би да я потопят, да не я изгубят или скъсат…
Но веднъж Сашка каза:
— Вземете го! Нека си е ваш!
Щом чу това, Колка едва не се втурна да го отнема. Дори сълзи му потекоха. Ей така, даром, без да поискат нещо в замяна, да дадат своята златна, милинка, добричка Глаша?! По-добре да дадат бурканите от скривалището! Те не струват колкото тяхната изключителна Глаша!
Колка така се вбеси, че изкрещя:
— Ти да не откачи? — и завъртя пръст край слепоочието си. За да покаже на Сашка колко му се е отвинтил мозъкът и колко е побъркан.
А Сашка невинно попита:
— Личи ли ми?
Колка се вгледа, избърса идиотските си сълзи. Не, не личеше Сашка да е откачил. И усмивката му беше като на някогашния Сашка, и очите му си бяха същите. Само дето нещо беше станало с главата му — нещо криво мелеше, може би беше преял мармалад! Напоследък Колка здравата го тъпчеше и ето ги последиците… Може би мозъкът му се е слепнал от сладкото?
— Но нали Глаша е наша! Наша! — отчаяно му закрещя Колка. — Как ще живеем без нея?
— По-тихо… — каза Сашка и двамата се озърнаха.
Никой не бе чул кавгата им. Намираха се в задния двор, където бяха пълновластни господари.
Ромолеше смрадливият ручей, буренакът кротко си растеше между старите касетки, нахвърляни тук от незапомнени времена, може би дори отпреди войната.
Сашка изду бузи и гръмко изпухтя.
— Ще живеем, както живеехме. Без Глаша. Стига.
— Стига ли? — смая се Колка. — Ами че ние… Ние едва започнахме!
— И приключихме — спокойно заяви Сашка. — Сега трябва да се спотаим.
Каза го така уверено, че Колка преглътна поредната фраза, която му бе приготвил в яда си.
Колка винаги бе вярвал в находчивия ум на брат си. Винаги. Сега май за пръв път се усъмни в него. А Сашка погледна Колка и в очите му прочете всичко, което той не изрече.
— Разбери, те просто прекалиха! това се отнасяше за чакалите. — Не ги ли виждаш как са се разпасали? Режат клона, на който седят, хич не мислят за бъдещето! На, гадина да стана, ако не се издънят заедно с нашата Глаша… — И добави: — Гесевеве…
ГСВВ означаваше следното: гадина да стана во веки веков! И с нокътя на палеца се чукваш по зъба и под гърлото. Тоест зъб да ми извадят и гръкляна да ми прережат, ако… Такава им беше клетвата. А за чужди, за възрастни хора скритият смисъл на клетвата уж се разшифроваше така: героят на съветските войски Ворошилов… Във „Ворошилов“ не беше забранено да се кълнеш. А с „гадина“ забраняваха.
Сашка не се кълнеше често с „гадина“. Затова сега трябваше да му повярва.
Но Колка попита:
— Защо… Защо не им кажем?
— Какво да им кажеш?
— Ами… Че стига вече. Че ще ги разкрият, ще се вдигне голяма дандания и тогава всички…
— Всички те… — поправи го Сашка.