Кинжалът на Медичите [bg]
- Автор: Уэст Камерон
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-810-9
- Переводчик: Лили Христова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кинжалът на Медичите [bg]». Краткое содержание книги:
Джини мълчаливо ме наблюдаваше.
— Точка и край — повтори тя. — Кончината на Марта. Започвам да разбирам.
— Какво?
— Нищо. Значи… Мона. Откъде знаеш, че е още жива?
— Когато завърших Бъркли, я помолих да впише в завещанието си да ме уведомят, ако почине. Какво? Защо ме гледаш така?
— Шегуваш се, нали? — Джини ме гледаше изумено.
Наведе се напред, облегна брадичка на дланта си, а очите й ме разучаваха.
— Марта почина и ти просто изтри онази част от живота си? И накара Мона, която е милеела за теб, да напише подобно нещо в завещанието си?
Не отговорих.
— Исусе! — възкликна тя. — Знаеш ли къде да я намериш?
— Изпращаше ми картички. Имаха обратен адрес.
— На които ти, естествено, не отговаряше.
В гласа на Джини не се четеше лошо чувство. Само печално обобщаване. Мразех да ме анализират по този начин.
— Откъде бе клеймото на картичките?
— Някъде около Мендосино.
— Не си и ходил там — добави тя. Не беше въпрос.
— Е, добре, сега кажи нещо умно и съвсем на място — подхванах аз, опитвайки се да си върна спокойствието. — Сякаш правиш разбор на картина. Бъди ерудирана и с чувство за поезия. Кажи ми, че семената на общуването лежат незасети в безплодната почва на душата ми.
Настъпи мълчание.
— Няма нужда, Реб — кротко каза Джини. — Ти току-що ги зася.
Воят на реактивните двигатели бе единственият звук. След като внимателно извади нейния лист с бележките на Леонардо от чантата си, Джини внезапно завъртя седалката си встрани от мен и се залови за работа. Отпуснах се назад, затворих очи и си представих обгорели листа и лишена от живот земя. Заспах.
Някъде над Атлантика чух Джини да се смее.
— Заслужавам медал.
Тикна два листа в ръката ми, затвори пудриерата си с огледалце и я пусна в бездънната си чанта.
— Ох, защо не успях да завърша снощи! Чети, Реб.
Примигнах, тръснах глава да проясня съзнанието си и първо погледнах текста на Джини на италиански.
Perche non mi fanno lavorare? Perche? Colui che dovrebbe di me fare tesoro mi nega i miei preziosi studi che si rivela debole di stomaco. E cio m’ha fatto male e mi tormenta giacche chi e mai costui se non sa fare cio che Dio stesso lo ha chiamato a fare?
Per ventun anni l’ebbi con me e nessun altro neppure Giovan giammai pote vederla. Egli torno alla polvere ora e giusto in quest’istante ho stabilito dove e come dovra trovar riposo.
Brucia la mia furia con la forza d’un million di candele e il suo baglior m’illumnia’l cammino. De’venti cerch’il sentier che il possente viaggiatore ed egli solo giammai potra veggente e del passato il vero alla daga condurra’l sapiente.
Насочих лампата над главата си към втория лист и зачетох превода:
Защо не ме оставят да работя? Защо? Онзи, за когото би трябвало да съм съкровище, отрича истината на безценните ми проучвания и се показва слаб. Това ме поболява и дразни, защо живее, ако не може да изпълни що Бог му е повелил?
Двадесет и една години крия творението си и никой не го е виждал, дори и Джован. Сега отново е покрит с прах и в този момент реших кога и как предмета аз да съхраня.
Яростта ми пламти като светлината на милиони свещи и сиянието й осветява пътя. Пътеката на двадесетте кръга, която само най-храбрият пътешественик ще извърви. Навън и навътре назад и напред от единия в другия истината на миналото ще поведе мъдрия към кинжала.
Настръхнах, усетил полъха на призрака на Леонардо.
— Пътеката на двадесетте кръга… Двата Кръга на истината някак си са свързани.
— Така е, храбри пътешественико — съгласи се Джини. — Напълно си прав. Но това не е всичко. Разбираш ли? Виждаш ли онова, което виждам и аз? — Тя подскачаше на мястото си.
— Кой е Джован?
— А, Мелци, разбира се — избъбри Джини. — Това е малкото му име. Джован Франческо де Мелци.
— Осиновен от Леонардо.
— Да, хайде, давай нататък. Боже, толкова съм умна, че ми иде да се разцелувам!
— Добре — съгласих се — но нещо не разбирам. Какво значи „покрит с прах“? Починал? Мелци не е умрял преди Леонардо. Надживял го е… не знам с колко, може би с петдесет години.
— Не е там въпросът — възрази тя и облегна брадичка на дланта си. — Не го приемай така. Мелци очевидно все още е бил жив, но сякаш е прашасал — както става с мебелите.
— Стига бе! И Леонардо ще пише за това? Точно до Кръговете на истината?
— Дневникът е бил за всичко — нетърпеливо поде Джини. — Пазарски списъци в съседство със скици на „Поклонението на влъхвите“, разбираш ли? Пропускаш по-същественото. Давай напред. Виж, знаем, че Леонардо е изработил кинжала през 1491, а тук пише, че са минали двадесет и една години, значи…