Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
След като избъбри всичко това, предпазливо и припряно, леля Зина заизбутва братята изпод стълбата, нареждайки:
— Ха вървете, вървете! Много ако знаете, бързо ще остареете! Вървете!
Сашка се опъваше, не искаше да тръгне.
— Та те, значи, подпалиха… С граната! — възкликна той, поразен от откритието си.
Леля Зина уплашено се озърна и изведнъж викна, та огласи целия цех:
— Ха де, кво ще му гледате? Кво? Цех ли не сте виждали? Айде, айде на работа! Време за приказки няма!
И тъй, без да ги слуша повече, изтика братята на двора.
XVI
По едно време намислиха самодейност. Заради колхоза.
Защото отношенията им с местното население много се обтегнаха!
Селяните причакали някакъв колонист на бостана и го пребили. За отмъщение колонистите хванали млади мъж и жена близо до колонията — правели любов в царевицата, — вързали ги голи с гръб един към друг и така ги превели през селото. А когато се притекли хора, избягали…
И се започна.
Пьотър Анисимович се върна от колхозната управа тъжен, притиснал чашата до гърдите си, повтаряйки една и съща фраза: „Вече не знам какво става…“
Събра възпитателите, разказа им всичко, каквото бе чул в управата, и накрая предложи:
— Защо не… Защо не се срещнем с колхозниците, да си поговорим? Или да им изпеем нещо? Я ги как се дерат из спалните!
Можем и да им изпеем нещо, и да им потанцуваме — отговориха му. — Тук всички са артисти. Най-много са фокусниците: правят от нищо нещо!
Но директорът не прие шегата, а притиснал чантата като дете до гърдите си, страдалчески помоли:
— Значи, такова… Хор… И декламации… Така ще кажа на селяните, че ще идем с програма, а те, такова… Гощавка де… С една дума, мир да има.
Колонистите не обърнаха никакво внимание на приказките за мир, дружба и тем подобни. Мъртва работа, както те го разбираха. Крали са и ще крадат, какво да правят. Виж, с гощавката работата им се видя по-реална. Веднага се намериха много желаещи да участвуват в програмата.
И Кузминчетата се вмъкнаха в групата, казаха, че по-рано са пели в хора и ще изпеят някоя песен от името на дома в Томилино. Записаха ги.
И другите се записваха по бивши сиропиталища. Списъците се правеха в столовата.
Децата от Митишчи предложиха да направят хор — бяха много. „За богатирските дела на Сталин волята ни води.“ И друга: „Лети ти, песен на победата…“ — тези двете за начало а после „Попътна песен“. Тя пък за душата.
Одобриха първата, и за втората казаха добри думи, а всички знаеха „Попътна песен“ от Дунаевски.
— Може и да е от Дунаевски — отвърнаха един през друг митишчани, — по-добре да ви я изпеем.
Митишчани застанаха като на сцена: с издаден напред десен крак, потропвайки, дружно измучаха: „Тум-та, там-та, тум-та…“
Началото се хареса на всички. Също като тракане на влак. Следваха думите.
— Какво е това? Вече не знам какво става? — зачуди се Пьотър Анисимович, оглеждайки странния хор. — Какъв Херцен? Какъв генерал?
Хорът притеснено се умълча.
— Защо не продължат? — попита някой от възпитателите.
— Да продължат ли? — изненада се Пьотър Анисимович. И. махна с чантата си.
Но хорът го разбра криво — че иска да продължат. Митишчани отново като по команда пристъпиха напред с десен крак и дружно замучаха: „Тум-та, тума-та, тума-та, тум-та!“
Един От солистите с тъжна нега пропя под този съпровод:
Хорът ревна с все сила в желанието си да хареса на директора:
— Стига! Стига! — помоли ги Пьотър Анисимович. И дори се понадигна, притиснал чантата до брадичката си. — Недейте тая. Само първата. За богатирските дела…
— Ами другите? — попита някой от хора.
— Какви други? И други ли знаете?
— Много знаем — отговориха му. — „Шафрантия“, „Маце, маце“, „Какво се фукаш, Валка, долна курво“…
— Не, не! — каза Пьотър Анисимович. — Тия си ги пейте тук!
Хорът разочаровано се дръпна, отстъпи мястото на колонистите от Люберци.
Люберчани изиграха танца „Ябълчица“, като припяваха: „Ех, ябълко, къде търкулна се, в Кавказ животът май… катурна се!“