Маската на смъртта [bg]

Облечен в бяло, Учителят вече седеше на стола с дърворезба. Тим притича през стаята и се сви в краката му. Останалите се настаниха по стъпалата или зад него.

Гай с облекчение установи, че не очакват от него да се мъчи с възглавниците. Вдигна очи към Крейги в момента, в който той поздрави Фелисити с добре дошла. На лицето му грееше усмивка. Гай се загледа в развятата бяла коса и крехката фигура с увиснали рамене и се изуми на неочаквания си изблик на откровение само преди няколко часа. Как се бе поддал на номерата на този очевиден позьор? Крейги се, увери, че всички са се настанили, вдигна дървената риба, отвори челюстите й и ги затвори с шумно тракване.

На вратата на помещението се появи Мей, облечена в съвсем проста бледолилава роба; единственото й бижу бе медальон със сребрист козирог. Широките й стъпала бяха боси, а косата, разпусната и пригладена, се спускаше почти до кръста. Тя запристъпва бавно напред.

Легна върху меката материя, постлана на пода между най-отдалечените шест възглавници, и се изпъна по гръб, скръствайки ръце върху гърдите си.

Миг по-късно се изправи и попита:

— Миналия път в лодката на викингите ми стана много студено. Може ли да си взема пелерината от чантата?

Кристофър, в този момент на подиума, се наведе.

— Това е моята чанта — обади се неспокойно Суами.

— Разбира се, извинявай.

— Там, до вратата.

Младежът взе въпросната чанта и докато вървеше обратно към Мей, извади от нея кремава мека пелерина и я наметна около раменете на жената.

— Чудесно — благодари Мей, завърза връзките и отново легна на пода.

— Светлината — лаконично каза Учителя.

Арно се спусна, щастлив да свърши нещо в този вълнуващ момент на подготовка.

— Искаш ли да остана при теб? — попита Кристофър, приклекнал до лявото рамо на Мей. — Може да ти държа ръката, в случай че нещо се обърка.

— Както искаш, но човек обикновено се връща жив и здрав след подобно пътуване.

Светлината угасна и всичко в помещението доби по-различни измерения, фигурите на хората и предметите загубиха част от плътността си и придобиха призрачно-загадъчен вид. Очертанията им се загубиха, сякаш бяха скулптури в градина след залез-слънце. Ясно се чуваше дълбокото и равномерно дишане на Мей. Паузите между вдишване и издишване взеха да стават все по-дълги.

Учителят я попита готова ли е.

— Готова съм — отвърна тя.

Поискаха от нея да намери точния център на тялото си. След още няколко дълбоки вдишвания и издишвания тя постави ръка върху корема си.