Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
— Ей! Дребосъци! Шкелети нещастни! Не барай, не барай коша! Евреите да мъкнат!
И на втория, и на третия ден леля Зина не обръщаше внимание на братята. Чак когато вече бяха престанали да се сещат за нея, не щеш ли, през една почивка сама ги намери зад касетките, където седяха и лапаха домати, които вече не можеха да понасят, и пак ги привика в цеха.
Тя остави на една касетка край познатата стълбичка някакъв буркан и си тръгна. Но сега в буркана имаше нещо друго, не „блаженото“ кьопоолу, както го именува Сашка, след като забрави от какво точно се правеше. Бурканът беше пълен догоре с ароматен, от сладък по-сладък мармалад.
И братята отново, макар да се възпираха да не бързат, излапаха всичко за броени секунди. Но леля Зина, види се, беше нащрек и им донесе втори буркан, а после и трети.
На третия Колка и Сашка вече се заситиха, почнаха да намаляват скоростта.
Това, разбира се, не означаваше, че биха могли и да не доядат този, третия буркан. Или, да речем, да се откажат от четвърти…
Просто вече ядяха по-бавничко, както някои обичат да казват: с удоволствие. Може би щяха да изядат четвъртия буркан с още по-голямо удоволствие, но не им го дадоха.
Леля Зина приседна до тях, почивката не беше свършила, и попита:
— Как е, чампиони? Вкусно ли е?
Братята кимнаха дружно и многозначително се спогледаха.
Снощи Сашка и Колка си бяха разменили дрехите. Направиха го, за да объркват всички околни, не специално леля Зина, а с червеното ширитче бе белязан Колка, а не Сашка.
Леля Зина внимателно се вгледа в тях и току бучна пръст в Сашка: „Защо си махнал белязката? Мислиш, че не те познавам ли? Амчи аз навсякъде ще те позная! Ти си другият!“
Никой никога не бе различавал братята, а пазачката леля Зина ги различи. Това порази и двамата. Седяха пред нея сити, благодарни и малко засрамени.
Но леля Зина не ги упрекна. Тя попита:
— Ами там… Във вашето… Томително… С какво ви хранеха?
Братята се позачудиха. Странен въпрос. Според тях навсякъде хранеха с едно и също, ако изобщо хранеха: с буламач.
— С буламач! — каза Сашка.
Леля Зина се обръщаше предимно към него.
— Буламач ли? — попита. — Чорба ли е някаква?
Братята пак се смутиха.
И тая си я бива, да не знае какво е буламач. Буламачът си е буламач! Мътна чорбица, а в нея може да напипаш късче черен картоф, размразен, или… Или парченце неразтворен грис: страшно е вкусно. Виж, ориз, оризова супа за пръв път опитаха тук, преди няколко дена.
— Ами качамак дават ли ви? — пак попита леля Зина.
— Качамак ли? — повтори Сашка. — Не… Дават трахана.
— Трахана? — попита леля Зина. — Е, то е като качамака, ама сигур е по-рядко… — и въздъхна. — И ние не сме тукашни… От Курска област сме, па ни докараха тука.
Братята впериха очи в леля Зина. Не можеха да разберат отведнъж как може да са докарали възрастни хора, които уж зависят само от себе си.
А леля Зина продължи:
— Дойде един пълномощник, рече да си съберем багажа… Пък аз имам сестра, болна, и щерка — момичка е, ама нефела, главата й не е на място, щото един фашист я насили. Е, събрахме си бохчиците — сиромах човек кво ли има, — па ревем, ама що ли ревем… Пустош, нивите с трева обраснали, че и мини има… Ни едно добиче, то и котките изядохме… Живеехме в землянки. Качиха ни в конския вагон и тръгнахме. И ревем ли, ревем. Пък пълномощникът ни дума: „Стига сте ревали, женоря, водя ви в рая…“
Рекохме си, щом е в рая, значи на разстрел ни води, щото все предатели търсеха, която е спала с фашист, тя е предателка… Щерка ми пък тъкмо спеше, едвам я приспивахме… Че като викна да плаче! Целият вагон в чудо се видя…
Леля Зина се озърна. Из цеха вече се суетяха хора, почивката свършваше. Тя стана.
— А после ни докараха в рая, тука де, ама не е лошо Дори може да се живее. Само тия…
Не продума, само показа с длан, като че разсече някого с шашка.
— Толкоз ни е страх… Толкоз… Вече ни такова… Ама вие сте малки, не бива да ви разправям…
Сашка сподири вече тръгналата леля Зина с въпроса:
— Кажете, а кои са те? Кои са?
Леля Зина се огледа наоколо, бързо зашепна, като избутваше братята по-навътре под стълбата:
— Амче тая проклета чечня! Чеченци им викат. Мигар не сте чули? И те тука били предатели, при фашистите де! Може моми да са им давали, знам ли! Та ги вдигнали, също като нас, с конските вагони, и бохчи не им дали да си сберат! Разправят… Нас ни докараха на Кавказ, а тях ги откарали в сибирския рай… Разправят… че някои — гласът й съвсем утихна, Кузминчетата едва-едва й разбираха. — Някои не щели… Та се сврели из планините! Ама пакостят! Бандитствуват де! Тъй, тъй!