Дявол под прикритие

Внезапно лицето й се промени, очите й се разшириха.

Киър се стресна от усещането, че вече е преживял точно този момент, сякаш току-що е паднал през вратата на капана, свързващ настоящето и миналото.

— Наричал съм ви така и преди — каза той дрезгаво.

— Да. — Мерит прозвуча задъхано. — Помните ли още нещо?

— Не, само произнасянето на тези думи…

Сърцето му започна да бие със сила, която рикошираше навсякъде в него и се събираше в слабините му. Обзе го тревога, когато осъзна, че се възбужда, членът му се втвърди в серия от бързи подскоци. Той седна с глухо проклятие, болката пронизваше ребрата му.

— Какво има? — чу притеснения глас на Мерит. — Внимавайте, ще се нараните… ето така, позволете ми…

Ръцете й бяха върху него, едната на рамото му, другата отзад. Натискът на дланите й, нежен, но твърд, го обля с похот. Сякаш в мозъка му се отвори друга врата и за миг единственото, за което можеше да мисли, беше да е в леглото с нея, приливът на дъха й към ухото му, женската плът, удивително копринена, гъвкава, мощни импулси, раздвижващи члена му, когато той натисна силно и я усети как се извива…

— Не ме докосвайте — произнесе той по-грубо, отколкото искаше.

Ръцете й се отдръпнаха.

Киър се наведе напред, подпрял лакти на коленете си. Тя стоеше прекалено близо, деликатният й аромат подхранваше силната болка на възбудата. Беше замаян, задушен от липсата на кислород. Съсредоточи се мрачно върху болката в ребрата си, оставяйки я да потуши пламъка на похотта. Не… никога не е бил в леглото с нея. Тя никога не би му позволила да направи такова нещо и Бог знаеше, че той никога няма да опита.

Докато се бореше да овладее бурното желание, той осъзна тънък плач, който ставаше все по-настойчив. Бебешки плач. Вдигна глава и погледна към вратата, където лейди Фийби Рейвънел стоеше с врещящо бебе в ръце.

По дяволите, помисли си той мрачно.

Дългият разговор, който бе водил с Мерит след закуската, беше пълен с разкрития за отдавнашната връзка на херцога с Корделия, лейди Ормънд, и нейните последици — една от които много вероятно самият Киър. Което означаваше, че червенокосата жена на прага беше вероятно негова полусестра, а бебето в ръцете й негова племенница.

Отгледан от възрастни родители, Киър никога не беше очаквал брат или сестра. Шумната му група приятели бяха негови братя, а мъжете в дестилерията бяха неговото голямо семейство. Беше му странно да мисли, че има сестра. Всъщност беше шок да осъзнае, че за първи път в живота му има някой… жена… с която може да има кръвна връзка. И то не каква да е жена, а аристократична дама. Нямаше за какво да говорят, те нямаха нищо общо.

Но докато се взираше в лейди Фийби, тя изглеждаше като всяка обикновена млада майка от Айли, която не беше спала достатъчно и невинаги можеше да каже какво иска бебето й. Имаше умно, ярко излъчване — весело, би казал шотландец, — дума, която предполагаше танцуващо трептене на пламъка на свещ.

Съжалявам — каза Фийби с комична гримаса, опитвайки се да успокои разтревоженото бебе. — Мислех, че можем да се отбием да ви видим за малко, но дъщеря ми изглежда си е направила други планове. Може би ще опитаме отново по-късно.

Беше нервна, помисли си Киър. Точно като него. Погледът му се насочи към бебето, което се извиваше нещастно сред купища бели волани, а обутите в ританки крачета се въртяха като вятърна мелница. Едната бяла обувчица липсваше. Той не се сдържа и се усмихна на голямата розова панделка на главата й, вързана около непокорен кичур морковеночервена коса, в храбър опит да я укроти.

— Не бързайте — каза той и се изправи на крака.