Дявол под прикритие

Двадесета глава

Киър се събуди на следващата сутрин, когато прислужницата излезе тихо от стаята с кофата за дърва. В огнището пропукваше огън, омекотявайки нощния хлад. От други части на къщата се носеха звуци, докато слугите вършеха ежедневната си работа. Той чу няколко тихи разговора, деликатно подрънкване на порцелан или стъкло, отваряне на капаци, метене на килим. Носът му потръпна и устата му се напълни със слюнка, когато подуши лекия намек за нещо пържено — бекон, може би? — и сладкия аромат на печен хляб. Закуската ще е скоро, мина му през ума; апетитът му заявяваше обичайните си права. Той стана внимателно от леглото и отиде до мивката. Лявата страна на гръдния му кош беше болезнена и напрегната, сякаш разцепена от плуг. Имаше главоболие и идващо и отиващо си звънтене в ушите. Но най-зле бяха белите му дробове, слаби и хриптящи като спукани ковашки духала.

За няколко минути успя да стигне до един от прозорците. Утрото беше дошло със скреж, правейки ръбовете на стъклата бели и кристални. Къщата беше разположена на високо място над частния залив на семейство Чалън, с тревисти дюни, ограждащи бледия полумесец на пясъчния плаж и студената синя вода. Далеч извън имението в Херънс Пойнт оживеният свят на опушени комини и железопътни гари кипеше от труд, но тук, в границите на владението на Кингстън, времето се движеше с различно темпо.

Това беше свят — тази миризма във въздуха определено беше от бекон — в който хората имаха лукса да четат, да мислят и да обсъждат високо интелектуални теми.

Той трябваше да се прибере в Айли и да изпълни дробовете си със соления бриз, идващ от океана, и да спи в къщата, в която беше израснал. Макар и още да не бе в състояние сам да си готви, имаше достатъчно приятели и…

Солен, дъвчащ бекон с хрупкави краища. Боже, умираше от глад.

Да, приятели и съседи, които биха го посрещнали на трапезите си. Щеше да се върне там, където му е мястото, сред своите хора, където всичко му беше познато. Не че човек би могъл с основание да се оплаче от възстановяването си в имението на херцог. Но клетката, макар и златна, продължаваше да е клетка.

Някой почука на вратата.

— Влез — каза Киър.

На прага се появи икономката, носеща поднос с малки крачета.

— Ще закусите ли в леглото си, сър?

— Да, благодаря. — Осъзнавайки, че стои пред нея само по нощна риза, той побърза да се върне към леглото. Пое си рязко дъх, когато се опита да се качи прекалено бързо. Прислужницата, тъмнокосо момиче с приятно излъчване, сложи подноса на една маса.

— Опитайте се да се търкулнете в леглото със скован гръб — предложи тя. — Брат ми веднъж пукна ребро, след като се върна от кръчма доста пийнал. Падна по стълбите. След това — дали е забравил и се е извил, или се е обърнал, — разправяше, че сякаш дяволът го е намушкал с вила с пламък.

— Така се усеща — съгласи се Киър иронично. Следвайки съвета й, той отчасти седна, отчасти се търкулна върху матрака, като се стараеше да държи торса и бедрата си в една линия, и повдигна завивките. Устата му се напълни със слюнка, когато тя остави внимателно подноса в скута му.

Храната беше красиво подредена върху синьо-бял китайски порцелан, а отстрани лежеше кърпа, обрамчена с дантела. Имаше дори малка кристална вазичка с един-единствен цвят хризантема. Но изкусната презентация на закуската не компенсираше нейния скъпернически минимализъм. Имаше само една малка чашка яйчен крем, няколко парченца плод и филийка препечен хляб.

— Къде е беконът? — попита Киър с недоумение.

Прислужницата изглеждаше смутена.

— Бекон?

— Има ли нещо за ядене? — попита предпазливо той.

— Има, но… лейди Мерит ни даде специално меню за вас и там не пишеше нищо за бекон.

— Мъжът не може да се оправи без месо — възмути се той.

— Ако желаете, сър, ще помоля лейди Мерит за разрешение.