Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Както обясниха на колонистите, в този вид плодовете можели да се запазват до зимата и когато минело напрежението покрай брането на реколтата, щели да започнат тяхната преработка, и да сварят мармалад и сладко. Но какво ли сладко ще стане от развалени сливи!
С една дума, макар че всичко им обясниха, на децата не се хареса, дето пред очите им и с тяхна помощ се повреждат продукти. Защото, щом те не могат да се ядат след заливането им с тази отрова, значи се повреждат — невъзможно беше да ги убедят в обратното.
На колонистите им беше по-приятно да сортират домати и ябълки. Тях с нищо не ги заливаха, не ги отравяха, а идваха едни огромни момци, евреите, и отнасяха касетките и кошовете в цеха.
Всички ги наричаха така: евреите. Бяха едри и снажни, сигурно към два метра, синеоки, светлокоси и — весели. Грабваха като на шега огромните кошове, мятаха ги на рамо и изобщо не се оплакваха, не се уморяваха, както забелязаха Кузминчетата.
Евреите — това, значи, е силен и добродушен народ. Така решиха двамата братя.
Виж, леля Зина, която стоеше пред вратата на цеха, където евреите отнасяха продукцията, отначало не им хареса. Беше възрастна, свадлива, с мръсна синя престилка и бяла забрадка, вързана на тила.
Леля Зина зорко следеше колонистите, пъдеше най-любопитните от вратата, викаше, та огласяше целия двор:
— Глей ги тия шкелети! Откъде ли ги докараха тия мърши?! Срамота, хич не ща да им гледам ребрата!
Гласът й беше остър, чуваше се из всички краища на заводския двор.
Но веднъж, след като покрещя така, не щеш ли, привика с пръст Сашка, който беше по-наблизо, и го попита: „Ей, мъник, ти отдека си?“
— Аз ли? — попита Сашка, но не се приближи, не знаеше какво може да очаква от леля Зина. — От Томилино съм…
Лелята кимна. Сякаш можеше да знае къде се намира Томилино.
Или пък разбра самата дума? Томилино, където морят.8
— Ами родителите ти де са?
Сашка сви рамене, извърна се. На такива въпроси не отговаряше.
— Какво, сам ли си?
— Що пък сам! — озъби се той. — Двама сме!
— Как така двама? С кого сте двама? — не млъкваше нахалната лелка.
— Ами… С брат ми.
— Глей ти — каза лелката и погледна натам, където й посочи Сашка. Колка седеше до един кош и ядеше домат, — Кво, да не сте близнаци?
Сашка помисли малко и кимна. Не знаеше какво е това близнаци, но щом тъй ги нарича, тъй да е.
— Я го извикай — нареди леля Зина.
Сърдито огледа Колка и поклати глава.
— Бива. После ще ви сложа по нещо да ви различавам — реши сякаш за себе си. И ги привика с ръка. — Елате туканка…
Вратата на цеха по това време беше затворена: почивка.
Леля Зина ги въведе в забраненото царство, където имаше огромни колкото едноетажна къща казани, те съскаха. Край всеки казан имаше желязна стълбичка.
Леля Зина ги сложи да седнат на една касетка под стълбичката, извади отнякъде буркан, пълен с някаква жълта кашичка, напомняща детска диария.
— Яжте, ето ви лъжици. Из цеха няма да щъкате! Ясно ли е?
Братята кимнаха, втренчени в буркана.
На тръгване леля Зина им обясни:
— Това е кьопоолу… Прави се от патладжани. Нормално с да се яде с хлебец, ама няма. Та значи, яжте без хляб…
Лелката си тръгна. Че като се захванаха! С големите лъжици. Така бързо гребяха и лапаха, че дорде се опомнят — свърши! Тази кашица дори не се дъвчеше, а се топеше сама, нежна, топла, толкова ароматна, че свят ти се завиваше.
Кузминчетата облизаха с пръсти буркана, като ги пъхаха поред, и зеленикавото стъкло блесна от чистота. Само след минута, през която леля Зина я нямаше, Те седяха, вперили гладни очи в празния буркан. Още им се ядеше.
Леля Зина ги погледна, погледна буркана и изпъшка от досада. Но повече от учудване.
— Чампиони! По скорост!
Подаде на Сашка червено ширитче.
— Ти ще си ми белязан. А ти — не. — Това го каза на Колка. Тя прие Колка като нещо вторично, само повтарящо по форма брат си, но може би изобщо несъществуващо.
Взе от ръцете на Сашка ширитчето и му го върза на врата.
— Ха тъй. А кьопоолу вече няма. Ще има… Щом сме живи, и храна ще има… Вървете сега да работите — и ги напъти към двора.
Тя май не се изрази твърде ясно, ама Сашка прещрака и после обясни на Колка: че ако са живи до утре, пак ще им даде кьопоолу.
Само че на другия ден леля Зина сякаш не забелязваше братята. Напусто Сашка й се въртеше пред очите, дори я поздрави. Леля Зина кимна строго и нищо не продума. Напротив, тъничко се развика из целия двор:
8
Томить (рус.) — измъчвам, моря, тормозя. — Б. пр.