Дявол под прикритие

— Ще тръгна утре — реши той, — или вдругиден.

— Не можете! — възкликна Мерит. — Белите ви дробове се нуждаят от поне още една седмица, за да оздравеят. Имам списък с дихателни упражнения, които можете да започнете. И ребрата ви са или счупени, или пукнати. Според доктора…

— У дома ще ме излекуват точно толкова добре, колкото и тук. — Киър замълча. — Между другото, къде е това „тук“?

— Намираме се в имението на херцога на Съсекс. В морски курортен град, наречен Херънс Пойнт.

При споменаването на херцога Киър хвърли замислен поглед към прозореца и въздъхна.

— Приличам на него — произнесе накрая той с мрачен тон.

Отговорът на Мерит беше мек:

— Много силно.

— Дали той мисли че съм… — Киър не можа да довърши изречението.

— Той е почти сигурен в това. Наел е следовател да издири доказателствата.

— Не ме интересува какво ще намери. Аз имах баща. Няма да има замяна на Лаклан Макрей.

— Разбира се, че не — съгласи се тя. — Той ви е бил баща по всички начини, които са били от значение. — Тя се усмихна разсеяно, когато си спомни една от историите, които й беше разказал за родителите си. — Как може някой да замени мъжа, останал до късно, за да поправи маншета на неделната ви риза?

Киър й беше разказал по време на вечерята, че когато бил момче, майка му му ушила риза от син плат, предназначена да се носи само на църква или при официални поводи. Но Киър не я послушал и я облякъл една събота, когато отишъл да помете и почисти магазина на бакърджията срещу един шилинг. Опитвал се да привлече вниманието на дъщерята на човека и се надявал новата риза да подобри шансовете му. За съжаление, маншетът се закачил за пирон, докато работел, и почти се откъснал от ръкава. Страхувайки се от неодобрението на майка си, той признал пред баща си за инцидента. Но Лаклан се притекъл на помощ защото знаел да шие.

Не се тревожи, момче, успокоил го Лаклан, ще остана буден до малко по-късно от обикновено, ще поправя маншета и утре ще отидеш на църква без някой да разбере нещо.

Планът щял да проработи блестящо, ако на следващата сутрин докато се облича Киър не открил, че ръкавът е зашит и не може да прокара ръката си през него. Засрамените заговорници баща и син отишли да се изповядат пред Елсбет. Гневът й скоро бил заменен от кикот, когато видяла въпросния ръкав. Смяла се дни наред след това и разказвала историята на приятелките си.

— Откъде знаете за това? — попита Киър и присви очи.

— Разказахте ми го по време на вечерята в Лондон.

— Били сме на вечеря?

— Дойдохте у дома. Бяхме само двамата.

Киър не знаеше какво да мисли за това.

— Разказвахме си истории за нашите семейства — продължи Мерит. — Вие ми разказахте за разпрания маншет, а аз за онзи случай, когато разлях мастило върху една географска карта в кабинета на баща ми.

Той поклати глава, изглеждаше объркан.

— Беше рядка двестагодишна карта на Британските острови — обясни Мерит. — Отидох в кабинета на татко, за да си играя с комплект мастилници, което ми беше казано да не правя. Но те бяха толкова изкусителни гравирани стъклени шишенца, а едно от тях беше пълно с най-блестящия нюанс на изумрудено зелено, виждан някога. Натопих писалка в него и случайно капнах няколко капки върху картата, която беше разтворена на бюрото. Станаха ужасни петна точно в средата на Германско море. Стоях там и плачех от срам, когато татко влезе и видя какво се е случило.

— Какво направи той? — попита Киър, искрено заинтригуван.

— Отначало мълчеше. Водел е отчаяна битка да сдържи избухливостта си, сигурна съм. Но след това раменете му се отпуснаха и той произнесе със замислен тон: — Мерит, предполагам, че ако изрисуваш няколко крака на това петно, ще се получи отлично морско чудовище. — Затова добавих пипала и зъби и нарисувах тримачтов кораб наблизо.

Тя замълча при усмивката на Киър, онази, от която винаги главата й се замайваше.

— Той го постави в рамка и го закачи на стената над бюрото си. И до днес твърди, че това е любимото му произведение на изкуството.

Усмивката разтегли единия ъгъл на устата му.

— Добър баща — коментира той.

— О, такъв е наистина! И двамата ми родители са прекрасни хора. Искам… ами, предполагам, че няма да имате шанс да се запознаете с тях.