Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Какво е това конвейер и как върви, децата научиха по-късно, но в тая шофьорка Вера, макар че носеше мъжки дрехи и което е най-лошо, панталон, се влюбиха буквално всички колонисти. Говореха си за Вера разнежено, всеки тайно мечтаеше да й хареса, а може би и да се ожени за нея, когато порасне. И, разбира се, от този момент всички пожелаха да станат шофьори като Вера. Момичетата също.
Още първата сутрин, както братята бяха предполагали, се опитаха да ги изхвърлят от камиона. Още повече че се бяха накатерили и много други малчугани. Те се накатерваха всеки ден и всеки ден идваше възпитателката им, за да пропъди пътниците без билет, които мечтаеха да се повозят с камиона до завода. Бяха съгласни да се връщат пеша.
Но от желаещите да се возят се отърваваха, а от Кузминчетата не можаха. Те закрещяха с две гърла, че са големи, какво, като живеят в спалното помещение на малките, просто са яли малко сол и ръстът все още нищо не значи.
Поединично може би все пак щяха да ги измъкват от камиона, както останалите натрапници, но нали бяха двама, държаха се един за друг и крещяха, та огласяха колонията…
Оставиха ги на мира, пуснаха ги да заминат.
С одобрително кискане Вера провери дали всички са седнали, заговорнически погледна Кузминчетата, качи се в кабината, натисна стартера и дръпна напред. Че като подкара!
Колонистите изреваха от тази пронизваща и луда скорост. Възторжено закрещяха, засвириха, запровикваха се с трийсетте си гърла като бурии, а Вера се заливаше от смях и се извръщаше, та поне с едно око да види през задното стъкло своите разбойници, както ги нарече по-късно, и още натисна газта.
Камионът не пътуваше, а летеше по белия отъпкан път, сред покрити с бяла прах храсти, и оставяше подире си дълга опашка пушек.
Така ги закараха първия ден, тази кряскаща и виеща от бликнали чувства гайфа дечурлига.
От прозорците на канцеларията, от пропуска на заводския портал надничаха хора и си говореха: „Докараха колонистите.“
Вера скочи от камиона, бутна назад каскетчето си и засмяна извика: „Хайде, мъже! Слизайте! Сега ще ви предавам под брой срещу разписка!“
Но никой не ги преброи, не ги провериха. През голямата желязна порта Вера вкара вече празния камион в територията, а децата влязоха през тясната врата на портала.
Озоваха се в огромен, ограден от света с висок каменен зид двор, изпълнен с кошове и касетки с плодове и зеленчуци. Имаше домати, сливи, ябълки, круши и от онези странни тиквички, с които веднъж се бяха натъпкали нашите Кузминчета, мислейки, че са краставици. Никой нищо не пазеше. Притичваха угрижени жени със замърсени сини престилки, в движение поглеждаха шумната детска тълпа и изчезваха зад стените на дългите сгради. Може би притичваха тъкмо за да погледнат колонистите, изпратени да им помагат. В завода имаше най-много десетина мъже.
Предпазливо, да не ги види някой, децата започнаха да измъкват от кошовете кой слива, кой домат, гледаха веднага да ги налапат и да ги глътнат. Но мина една жена и подхвърли в движение: „Ама яжте де! Не се притеснявайте! Всичко е измито с маркуча…“
Тогава вече започна такъв юруш, че страх да те побие. Всички се втурнаха към кошовете и взеха да грабят, да си тъпчат устата, джобовете на панталоните и дори пазвите. Награбиха ябълки, круши, сливи, кой до каквото беше по-близо. Издуха се, натежаха.
Всеки си натъпка тумбака и дрехите, така се налапаха, че само дето не им протече от ушите и очите.
Но все така никой не ги припираше, никой не ги упрекна заради грабежа. За едно ги беше яд: както бяха много плодовете, така си и останаха много. Оказа се, че е невъзможно дори при добро желание да се излапат всички кошове, или, да речем, да се задигнат от заводския двор.
Пък уж колонистите знаеха, свято вярваха, че за тях няма нищо невъзможно, когато се отнася за лапачка.
Е, не можеха отведнъж да изядат всичко, малки са им стомахчетата, но нали може да смелят изяденото и пак да ядат. И да вземат за другите в колонията. И естествено да си направят запаси за по-нататък… Да си изсушат или някак другояче…
Така си мислеха Кузминчетата, докато тъпчеха пазвите си със сливи. После тези сливи се смачкаха, наложи се вече във вид на каша крадешком да ги изгребват изпод ризите си и да ги изхвърлят.
Ех, да паднеше на чакалите от Томилино поне една сливка, за кош да не говорим! Дори тези смачкани сливи!
А работата, която им възложиха, беше тъкмо сортиране на сливи. Всеки ден им донасяха огромни стъклени дамаджани, от по стотина литра, и колонистите трябваше да почистват от боклука, да сортират по зрелост и да поставят сливите в тези дамаджани. После напълваха дамаджаните с някаква воняща течност, от която сливите започваха неприятно да побеляват и не ставаха за ядене.