Тайната на замъка Тройенфелз
- Автор: Малер Хедвиг Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Дончев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка Тройенфелз». Краткое содержание книги:
— Рано сте станали, госпожице Фон Ронах.
— Боли ме главата, та ще изляза на въздух, Хенрих.
— Да, вън е приятно и ще ви се отрази добре.
След няколко минути тя стигна до кръглата кула. Отключи вратата, затвори след себе си.
Веднага влезе в стаите на първия етаж и се залови за работа. Пъхна карфица между стената и делфиновата рамка. Карфицата потъна в едва забележима с просто око цепнатина, която стигаше метър височина. На тази височина обаче, срещна препятствие. Гризелдис си помисли, че ключалката ще бъде на това място. Опипваше, натискаше и накрая един малък делфин потъна в стената. Чу се скърцане. Гризелдис отвори вратата. Тя беше много дебела и явно бе изпълнена с изолационен материал, който заглушаваше шума. Все пак вратата се плъзна безшумно. Гризелдис влезе в зиналото пространство. Забеляза, че и тази врата отвътре няма ключалка. Значи отвътре в никакъв случай не би могло да се отвори. Насочи лампичката към тавана и разбра: това беше подът на спалнята на графиня Алис. Най-сетне откри това, което търсеше. Една брънка от веригата, която би я свързала с граф Харо.
Известно време стоя като замаяна пред своето откритие. Освети с фенерчето най-острия ъгъл. Съгледа една малка подвижна преградка. Дръпна я настрана и таванът взе да се спуска, докато се прилепи до стената.
Гризелдис светна към тайния шкаф. Зърна контурите на врата, но ключалката не успя да стигне с ръка. Бе нужен стол, за да стъпиш на него и бутнеш вратата. Тогава би могло да протегнеш ръка към чашата на нощната масичка.
Гризелдис се върна в стаята и потърси стол. Погледна часовника си и видя, че е време да се връща в замъка. По-нататъшното издирване трябваше да отложи за следобед. Тя пак се върна в тайния вход и затвори отдолу пода на шкафа. Неволно изпусна фенерчето, то падна и освети пода на тайния вход. Гризелдис забеляза някакъв лъскав предмет. Наведе се и го взе. Беше пръстен, един странен по форма пръстен — същия, който бе видяла в съня си.
Излезе от тайния вход и безсилна се отпусна на една табуретка. Студени тръпки я побиха. Ето я сетната брънка от веригата — пръстенът дойде да потвърди съмненията й.
Не знаеше ли Беата, че е загубила пръстена по пътя на престъплението? Или не е намерила кураж да се върне, за да го потърси? Ето защо се противопоставяше на тършуването.
Гризелдис седеше бледа и безпомощна сякаш тя бе извършила престъплението. Не се съмняваше: Беата бе убийцата на Алис. Убила е графинята, защото е искала да заеме мястото на мъртвата.
Но как е узнала за този таен вход между кулата и замъка? Нима и тя случайно е попаднала на тази тайна, както и самата Гризелдис? Може би е прочела нещо за това във фамилната хроника? И Гризелдис реши да се запознае с книгата. Може би ще намери някои интересни подробности.
Всичко вече й се струваше обяснимо, само едно не можеше да разбере: как контеса Беата е успяла да вземе отровата, която граф Харо криел в писалищната си маса? Може би е издебнала, когато той е оставил отключено чекмеджето.
А контесата не е забелязала, че пръстенът е паднал от ръката. Не е разбрала къде го е загубила, но ето, намери се, за да проговори. Тя затвори тайната врата. Вече трябваше да се връща в замъка.
В преддверието едва не се блъсна в контесата.
— Къде ходите толкова рано? — попита Беата и страшните й очи пронизаха момичето.
— Излязох малко на чист въздух, боли ме глава — промълви възпитателката.
Беата я изпроводи с мрачен поглед.
„Ти беше в кулата, защо лъжеш? — едва не извика контесата. — О, как те мразя! Бих те убила!“ От гърдите й се изтръгна стон. Оцъклила очи, тя излезе вън, сякаш за да избяга от себе си, от собствените си мисли.
Гризелдис се прибра в стаята си. За щастие Гилда още спеше. Имаше на разположение четвърт час да се успокои. Седна на стола и сключи ръце в скута си.
„Велики Боже, помогни ми! Какво да правя? Как да довърша започнатото дело?“
Извади пръстена и започна да го разглежда. Като капки кръв блещукаха рубините. Какво да прави с този пръстен? Да го даде на контесата, за да не я обвинят в укриване на чужда вещ?
Ако й даде пръстена, контесата може да скърпи някакво оправдание. Не, не бива и да подозира даже, че пръстенът е намерен. Но Гризелдис не можеше и да го задържи: този пръстен я изгаряше. По-добре да каже на граф Харо какво бе открила. Но не бива! В своя гняв той може да провали всичко. А й оставаше да открие как контеса Беата се е добрала до отровата и как е разбрала, че има тайници. Трябва да мълчи още малко. Но пръстена — къде да го скрие? Тук, в нейната стая, не е сигурно. Кой може да гарантира, че в нейно отсъствие контеса Беата не претърсва вещите й?