Кинжалът на Медичите [bg]

— Cosa vuoi?

Поиска да се срещнем на летище „Линате“ в частния му хангар. Четиридесет хиляди американски долара, двама пътници.

Върнахме се в „Четирите сезона“, преоблякохме се и прибрахме дрехите си, които Мобрайт беше претършувал и разхвърлял. Както предположих, номерът с ключа на перваза бе сполучил. Благодарих на Бога и на гимназиалния си учител по физика. Взехме бележките на Леонардо и останалото от сейфа и потеглихме.

Драко ни чакаше на уговореното място. Мургав мускулест мъж с огромни мустаци като на сом, облечен в нещо като пилотски костюм, дело на Армани, и авиаторски очила.

Показах му визитката, той й хвърли поглед и ми я върна.

— Кажете ми нещо за човека, който е написал името ви върху картичката.

Драко се усмихна дяволито, изваждайки на показ златните си кучешки зъби.

— Спокойно — каза той. — Една стара поговорка гласи, че всеки може да пази тайна, но каже ли я някому — край! Ще рече, че няма да разберете кой й е дал визитката, както никой няма да узнае, че съм ви закарал в бляскавия град. Сега ми покажете сухото, аз съм делови човек.

Подадох му парите. Драко ги преброи и делово съобщи, че е заявил фалшив летателен план, самолетът е зареден с гориво, има предостатъчно храна и напитки и няма за какво да се безпокоим.

Почувствах как ръцете ми се разтрепериха. Пъхнах ги в джобовете си и тръгнах след Драко и Джини към самолета. Той ни пожела приятен полет, после премина напред и затвори вратата на кабината. Ние закопчахме коланите на луксозните кожени седалки. След пет минути бяхме във въздуха. След шест Джини ме изучаваше с поглед.

— Защо си свил юмруци в джобовете си? — подкачи ме тя. — Студено ли ти е?

— Няма ли да се заловиш с превода, или повръщаш и в самолети?

Тя кръстоса крака и зачака.

— Добре де… Не обичам да летя. Това е.

— То си личи. И защо?

— Джини — започнах умолително — хартията пламва, ако я сложиш под увеличително стъкло.

— Интересно обяснение. Добре, да сменим темата. Коя е скъпата стара Мона?

Погледнах през прозореца към смаляващия се град под нас.

— Мона беше най-добрата приятелка на Марта Бел Тъкър.

— Коя е Марта Бел Тъкър?

— След пожара нямаше кой да ме прибере, така че…

— Така ли? — Джини бе заинтригувана. — Нямаш ли лели или чичовци?

— Един чичо по майчина линия. Дел. Не щеше и да ме погледне.

— И защо?

— Единственото, което знаех за него, съм чул от майка ми. Бил доста необуздан, избягал от дома на шестнадесет, бил луд по колите, накрая станал шофьор на камион — един вид скитник. Не го бе виждала от години. Както и да е, когато открили Дел, не му се искало…

— Да скита с единадесетгодишно дете.

— Именно.

— Сигурно е било ужасно да се чувстваш нежелан.