Кинжалът на Медичите [bg]

— Бе свадлива стара квачка, при все че не бе нейна вината. Цялото тяло я болеше от ревматизъм и артрит. Ужасно страдание. Би направило всекиго раздразнителен.

— Каква беше: строга или снизходителна?

— Беше взискателна само по отношение на геометрията. Тя бе нейната страст. Формите. Да прави заключения за свойствата им. Да превръща аксиомите в теореми. Постара се и аз да се справям добре. Разбираш защо Марта и Мона Кински са се сприятелили. Защото Мона се възхищаваше от формите. Сега ще ме питаш за Мона.

— Няма — отговори Джини. — Какво стана с Марта?

Въздъхнах.

— След гимназията постъпих в Бъркли, специализирах история на изкуството. Марта почина две седмици преди да се дипломирам. Това е.

— Значи така…

— Ами да.

— Значи когато облече тогата си, нямаше кой да ти ръкопляска?

Не отговорих. Не можех.

— От какво почина?

— От сърце. Паднала в задния двор ей така, докато прибирала кухненската покривка от въжето за пране.

— Ти ли я намери?

Размърдах се неспокойно на мястото си.

— Може ли да говорим за нещо друго?

— Както сваляла покривката, Марта починала.

Погледнах навън през прозореца, докоснах го. Беше студен.

— Беше се увила около гърдите й — добавих. — Ъгълчето се бе скупчило в ръката й. Изглеждаше така спокойна, легнала на тревата.

— Какво направи?

Заля ме смущение. С никого не бях разговарял за миналото си, дори и с Арчи, но това момиче, тази капризна досадница, човъркаше из най-съкровените места, пресяваше, проучваше. Мен — момчето с треперещи ръце.

Затворих очи и се върнах там, на двора при Марта. Тревата плачеше за косене и й бях обещал, че ще го сторя в края на седмицата. Тя лежеше сред избуялата растителност.

— Седнах по турски — заговорих аз. — Взех главата й в скута си, прокарах пръсти през косата й и я погалих по бузата с опакото на ръката. Вече изстиваше.

— Каза ли й нещо?

— Прошепнах: „Сега ще бъдеш при Джордж“.

Не можех да се насиля да призная пред Джини, че плаках. Люлеех се напред-назад, плачех и галех посребрените коси, които сплитах, когато Марта вече не можеше сама. После, когато я отнесоха, приготвих любимото й ястие, сложих кухненската маса и плаках дълго след като храната бе изстинала.

Измъкнах се от мрака, сред който се бях върнал, поизправих се на седалката и отворих очи.

— Е… това беше.

— Какво искаш да кажеш?

— Точка и край. Освен това искаш да ти кажа и за Мона Кински. Художник график. Мила жена. Много умна. Умел краснописец. Винаги разполагаше с художествени материали. Както ти споменах, Мона я биваше с формите. Сигурен съм, че още рисува и чертае. Има хора, дето никога не се отказват. Като Реноар, на седемдесет и пет, в инвалиден стол с четка, привързана за китката му? Мона надали е на повече от шестдесет и пет.