Кинжалът на Медичите [bg]

Чух галещия ухото пукот на кости, зъби и слънчеви очила, а от устата и носа му шурна кръв. Загуби свяст и главата му се тресна на уличната настилка. Пистолетът лежеше в безжизнената му ръка. Струпаха се още зяпачи.

Мярнах и втория тип на половината разстояние от сергията за плодове. Забеляза, че го гледам, и ми се ухили, после изчезна. Черните му обувки тръгнаха назад. Единствената ми мисъл бе да взема пистолета на първия. Когато стрелнах ръка към него, рамото на шлифера на Пендълтън се закачи в някакъв чарк на автобуса. Задърпах като обезумял, веднъж, два пъти, на третия път платът се скъса.

Черните обувки спряха близо до задната гума. Хвърлих се напред към пистолета, но някой го вдигна. Погледнах обратно към преследвача си. Тъмни очила и крива усмивка. Пистолет със заглушител — насочен към мен с пръст на спусъка. Много е късно. Край. После се чу тупване, сякаш някой удари с юмрук по възглавница. За миг ми хрумна, че е изстрел, после видях усмивката да се стопява, лицето се срина на улицата, сребристите слънчеви лъчи блеснаха в уголемяващата се локва кръв. Някой му бе видял сметката.

Претърколих се изпод автобуса, търсейки стрелеца, и съзрях Джини. После през навалицата зърнах мъжка фигура с каскет и широко палто да се затичва към нея сред сащисаната тълпа и разпилени плодове.

— Джини! — ревнах. — Той има пистолет!

Тя се обърна по посока на гласа ми и закри лице от ужас. Мъжът бръкна в джоба си. След това, сякаш в забавен каданс, го видях да тиква някакъв предмет в ръката на Джини и да побягва, изчезвайки сред множеството. Втурнах се напред и я повлякох след себе си.

Бягахме колкото ни държаха краката, криволичехме из лъкатушещи улици, докато не ни остана дъх и не се уверихме, че никой не ни преследва.

Потънали в пот, спряхме в някаква уличка и облегнахме един до друг гърбове на някаква мръсна тухлена постройка.

Погледнах Джини — подгизнала коса, отривисто надигащи се гърди. Исках да я прегърна и да я задуша от целувки.

Тя избърса потта от лицето си, откроявайки яркочервена струйка.

— Ранена ли си? — отчаяно попитах.

— Не мисля. Аз… това е… — Внимателно огледа ръката си и близна червената течност. — Черешов сок. Блъсна ме право върху проклетата сергия с плодове, негоднико!

— Признавам — отвърнах и облекчено въздъхнах.

— Така беше.

Тя смръщи вежди.

— Обясни ми, ако обичаш, какво беше всичко това?

Изпълних молбата й, но не й признах, че бях готов да се оставя автобусът да ме смачка или да получа дузина куршуми, само и само да я предпазя.

— Излиза, че онзи третият — дето изтича към мен — гръмна втория, който се готвеше да те застреля?

— Определено.

— А ти реши, че се кани да убие мен. Даваш ли си сметка, че ми изкара ангелите?

— Знам. Успя ли да видиш лицето му?

Тя поклати глава.

— Да не допускаш, че е приятелят ти Арчи?