Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
XV
Същия ден към обяд Дойдоха с мотоциклет двама милиционери и един военен.
Докато децата, скупчени в двора, разглеждаха този чуден мотоциклет и спореха за него, пристигналите хора отидоха при директора, поговориха за нещо с него и с възпитателите, пообиколиха изгорялата сграда и си тръгнаха, като вдигнаха дълга опашка от бял прахоляк.
Никой нищо не попита децата, и Кузминчетата не попитаха. Но дори и да ги бяха попитали, те нямаше да разкажат за находките си.
По време на обеда в столовата съобщиха на всички, че не е имало никакъв взрив на бомба или граната, а по неизвестни причини в склада е избухнал пожар, гръмнал е един бидон с гориво и от него се е запалила цялата сграда.
Всичките тези обяснения даде Пьотър Анисимович, застанал насред столовата с чантата си, със свободната ръка той бършеше потта от челото си. Изглеждаше много угрижен.
Съобщи го и изведнъж добави:
— Вече не знам какво става — с което разсмя обядващите колонисти.
През това време и Кузминчетата бяха в стиловата, вмъкнаха се втори път, наваксаха си за вчерашния обед. Пък и оризовата чорба им хареса.
При думите на директора за бидона, дето бил избухнал, те многозначително се спогледаха и продължиха да сърбат.
Директорът добави още, че утре ще дойде камион от консервния завод и ще вземе по-големите деца. По-малките ще идат пеша в колхозната овощна градина и ще берат ябълки. Там ще ги нахранят…
С това историята с пожара май бе приключена.
Почистиха изгорелите останки от сградата, нарязаха за горене овъглените греди, накрая изпратиха изпоплесканите от глава до пети със сажди колонисти да се мият в Сунжа и там те се изтъркаха с пясък.
Братята научиха, че Регина Петровна и малките й мъже временно са настанени в кухнята, в един ъгъл, преграден с одеяло. Но самата нея я нямало. Момичетата казаха, че е отишла в болница, а тях помолила да наглеждат малките мъже, но помолила и Кузминчетата да им помагат.
Братята кимнаха.
— А кога ще се върне? — попита Колка.
— След няколко дена. Защо?
— Нищо. Разболяла ли се е?
— Не — казаха момичетата. — Но така се налагало.
Братята си отидоха. Поговориха си и решиха, че момичетата лъжат и че Регина Петровна нямаше да остави малките мъже, ако не беше се разболяла. Но ако наистина е обещала скоро да се върне, значи не е нещо опасно. Лошото е само, че ще ги изгонят от консервния завод. Иди доказвай, че са дребосъци поради недостига на сол. И краката им не растат, и ръцете, и зъбите… И главите им не растат.
Известно е, че по време на война положението със солта, с кибрита и със сапуна винаги е тежко. Най-добре го знаят жените. Но и интернатските деца практикуваха производството на фалшив сапун: налепваха върху къс дърво сапун, събран от остатъците в банята, и го продаваха.
Вместо кибрит правеха „катюши“: кремък, някакво железце и прахан. Да, обаче сол не можаха да изобретят. Веднъж се вмъкнаха в един обор, където имаше огромен къс каменна сол. Застанаха на четири крака и като най-голямо лакомство го заблизах, никаква сила не можеше да ги откъсне.
Големите всъщност не бяха много по-високи от Кузминчетата, но си личаха по външния вид. По прическите — вече си пускаха алаброси, както се пее в известната песничка, „ах, ти, мое къдраво перчемче!“. Пушеха като възрастните, вдишваха дълбоко дима. Презираха момичетата: „Глупави женски!“ И през редките си зъби църкаха плюнка на земята. Зъбите им не можеха и не можеха да израснат.
Най-много фъфлеше Митьок, братята го познаваха.
— Днеш не можах да ше нашпя, пошле штанах, гледам в штоловата какво дават и шак ше ишпотих…
Децата се подиграваха с неговото фъфлене, имитираха го: „Тожи е Митя, дето ше ишпотил, когато ижял в штоловата орижовата ши шупа!“
И ето, на другата сутрин, много рано, когато от земята, от полето още лъха на нещо чисто и леко и почти няма прах, право в двора влезе и спря новичък камион студебейкър, целият в чуждестранни надписи — и по каросерията, и по капака, и по вратата на кабината. Капаците на каросерията му се отмятаха навътре и се превръщаха в дървени; напомнящи решетка, пейки по цялата дължина на камиона.
От кабината изскочи и силно затръшна вратата млада жена с панталон, също като мъж, с ватенка и юнашки накривен каскет.
Но всички деца веднага разбраха, че е жена, и след минута вече знаеха, че се казва Вера.
После тя идваше всяка сутрин и кой знае защо винаги се смееше, като гледаше как колонистите се надпреварват да се покатерят в каросерията. Беше веселячка и заливайки се от смях, подвикваше: „Хайде, юнаци! Катери се, тръгваме на бачкане! Че без вас конвейерът не върви!“