Кинжалът на Медичите [bg]

Попита ме какви ги върша и аз я инструктирах да изпълнява точно каквото й кажа и всичко ще бъде наред. За първи път не понечи да спори.

Преди да напуснем стаята проверих съдържанието на гардероба. Вътре бяха шлиферът и шапката на Бекет. Наметнах Джини с връхната дреха и с наведени глави излязохме в коридора. В крайна сметка се оказа, че се намираме в някакъв хотел, така че слязохме два етажа по стълбището, разминавайки се с половин дузина други гости, които не показаха интерес към нас.

Докато излезем на улицата, адреналинът бе успял да измести гадостите от кръвта на Джини и очите й станаха ясни и решителни. Скоро потънахме в навалицата от жители и туристи на Милано, задръстващи тротоара.

— И каква, по дяволите, беше цялата тази чудесия?

Бе дошла на себе си.

— Огледай се къде сме. Можем ли пеша да се върнем до хотела, или по-добре да вземем такси?

Тя впери очи в табелата с името.

— На две пресечки сме. Оттук.

Подхванах я за лакътя.

— Да вървим.

— Остави ме една секунда на мира, става ли? Вие ми се свят.

— Извинявай — отговорих и позабавих крачка.

— Кои бяха онези типове?

— От „Гибралтар“ — отвърнах.

— „Гибралтар“ ли? Това е име на скала и взаимоспомагателен фонд.

Обедната тълпа ни осигуряваше превъзходно прикритие.

— Освен това е и някаква правителствена служба за разузнаване — обясних й аз — освен ако Бекет не е изпечен лъжец. Не знам. Никога не съм чувал за нея. Откъде да сме сигурни, че не работи за Крел? И как са ни проследили до Милано. Дали Теци не е тук?

— Кой е Бекет?

— Шефът им. Проснах го с елегантно кроше.

Джини закова на място.

— Цапнал си правителствен агент?

— Не знам. Нищо чудно. И то международен, както изглежда.

Потеглих я като куче на каишка. Олюля се и пристъпи напред, втренчена в мен.

— И между другото — добавих — вече никой не казва „цапвам“. Не и откакто набраните поли излязоха от мода.

— Кой го е грижа? — отвърна тя. — Правителството ще ни пази от Крел. Властите защитават хората.

— Не. И той ме нарече простак! Самодоволен кучи син!

— И затова, естествено, го цапна.

— И го упоих. Както Мобрайт и приятелчето му.

Джини ме изгледа, като че бях извършил непростима грешка. Клаксонът на един автобус с туристи измуча, докато превозното средство се движеше към нас през оживеното улично движение.

Свих рамене.

— Слушай, действах импулсивно, разбираш ли?