Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Веднага я отведоха в спалното помещение на момичетата. Още преди това бяха прибрали там малките мъже.
Като видяха всичко това, Кузминчетата се спуснаха след тях, на помощ на своята Регина Петровна, но не ги пуснаха да влязат.
— Вървете, вървете — казаха им. — Всички гасят пожара, а вие какво се шляете?
Вътре някакво момиче се разрида, другите го утешаваха:
— Е де, кой е казал, че е имало коне — сподавено се чуваше нечий глас. — Глупости… Честна дума, това са глупости… Не е имало никакви коне и никакви гранати… Е, нещо е избухнало в склада… Нали там има и газ, и олио, и какво ли не… То сега вече не може да се разбере!
Братята се спогледаха и излязоха на двора. Покривът вече се беше срутил, изригвайки към небето цял салют от алени въглени, дори главни. Искрите бавно падаха надолу и тлееха като светулки в сухата трева. Никой не се опитваше да ги гаси. Дори Пьотър Анисимович, щом разбра, че пожарът не заплашва съседните сгради, се кротна на стълбището пред столовата и така, притиснал чантата до гърдите си, остана да гледа огъня. Имаше нещо жално и безпомощно в позата му, тя сякаш говореше: „Вече не знам какво става!“
През своя четирийсетгодишен живот този човек бе преживял много катастрофи и бе оцелявал единствено благодарение на вродената си търпеливост.
Когато напусна базата на ОРС-а, а той напусна по собствено желание, защото страшно се крадеше и бе замирисало на затвор, изпратиха го в отдел „Народна просвета“ и там му пробутаха тези дечурлига. Всички вече виждаха в него свършен човек, защото знаеха, че това не са деца като деца, ами петстотин главорези, най-лоши от лошите: хората, които ги бяха пресявали, се бяха отървавали от най-отявлените. И докато той подготвяше влака, докато търсеше възпитатели и крънкаше продукти и дрехи, в очите на районното началство току се мяркаше неизречената мисъл: лош късмет извади Мешков! Изгоря Мешков! А заминава, защото знае, че по-зле от това няма да стане… Няма накъде, както се казва!
Вече пролича, че се разсъмва.
Неочаквано от колхоза довтаса водовозка с пожарна помпа.
Децата веднага си намериха работа: да помпят; по двама, а после по четирима, нагоре-надолу. Но бързо се умориха и зарязаха работата. Само Кузминчетата, вече измокрени, се мъчеха да помагат на възрастните, докато, не щеш ли, видяха по ръцете си бели мехури. Прогониха ги да спят.
На тръгване те пак опитаха да влязат при Регина Петровна, но се оказа, че вратата е заключена. Постояха, поослушаха се, но отвътре не се чуваха никакви гласове.
Не им се и спеше.
Братята се повъртяха из двора, сега съвсем опустял; странна беше гледката на димящите останки от сградата сред внезапно възникналата пустош.
Помпата си замина и се възцари тишина.
Сашка каза тихо:
— Мислиш ли, че… С граната?
— Защо с граната? — тихо попита Колка.
— Че с какво друго? Чу ли как изгърмя?
— Аз спях… — отговори Колка. — Сънувах, че нещо ме трясна по главата, а после се събудих и помислих, че е бомба.
— Ами конете?
— Какви коне?
— Нали разправят, че имало коне!
— Те може всичко да разправят…
— Значи не вярваш? — каза Сашка. И повтори: — Значи не вярваш… Хайде с мен!
— Къде?
Сашка не отговори. Хвана Колка за ръка, здраво го хвана, в него се чувствуваше някаква решителност. Поведе го покрай живия плет към тяхната тайна дупка. Пръв се промуши през тръните, дочака Колка, пак го хвана за ръка и го повлече към края на царевичната нива, долепена до тилната страна на изгорялата сграда.
Сред изпокършените царевични стъбла по меката пръст ясно личаха много следи от копита. Тук-там тревата на парчета се бе разхвърчала настрана. Фъндъци трева висяха дори по царевичните стъбла.
Колка се наведе, и вдигна една гилза. Лъскава медна гилза, не беше трудно да я забележи в тревата.
Сашка взе гилзата от брат си, повъртя я и я пъхна в джоба си. Може да потрябва.
— Ама ти как се сети? — попита Колка и пак потърси с очи по земята, но там не се търкаляше нищо друго.
— Как… Ясно, че ако са идвали изобщо, тук ще са били… Да не са луди да влизат в двора! Да се пъхат в клопка!
— Ама кои са тези „те“?
— Не знам.
— Мислиш, че тъкмо, те са стреляли ли?
— Не знам — повтори Сашка и погледна към планината. Чисто, без нито едно облаче, настъпваше новото утро.
Планините празнично блестяха във високото и грееха със снежните си върхове. Изглеждаха съвсем наблизо.
Никакъв пожар, никакви среднощни страхове не можеха да помрачат тази вечна неземна красота.
— Днес ще бъде горещо — каза Колка и се замисли. — А в Томилино сигурно са тръгнали на училище…
Братята се спогледаха и едновременно си помислиха, че в Томилино, това мръсно бунище, макар и доста нанагорно, се живееше по-простичко, по-спокойно, отколкото тук, сред тези великолепни планини.