Кинжалът на Медичите [bg]

Загризах вътрешната част на долната си устна.

— Реб — продължи той — единствен аз мога да върна реда и закона, а и ви отнехме пушкалото с шестте куршума. Много интересен модел. Никога преди не съм виждал подобен. Налага се да обсъдим произхода му.

От съседната стая до слуха ми долетяха приглушени гласове.

— Живо се интересувам от Кинжала на Медичите — пак заговори Б. — Знам, че и с вас е така. Нека действаме заедно, съгласен ли сте? Ще се радвам да получа ключа от сейфа ви в хотела, в случай че съдържанието му е интересно. Да преровим една стая е едно, макар да надникнахме в старата каса в стената. Но при отключването на боксове в сейф работата се превръща в много по-цивилизовано занимание. Бъдете мой партньор. Баща ви почти със сигурност би зачел Чичо Сам.

— Защо ни упоихте? Защо не ни попитахте любезно. Аз съм отзивчива душа.

Той се замисли за момент.

— Предполагам, че Мобрайт прояви излишен ентусиазъм в желанието си да ви доведе. Перспективата да зърне записките надделя над по-хуманните му пориви. Но ви отправям следния въпрос: привлякох ли пълното ви внимание?

Помълчах, после му хвърлих поглед с очакване, осъждане и отстъпление.

— Бих могъл да бъда чаровния Док Холидей — отговорих, демонстрирайки колективно чувство.

Б. стана със самодоволен вид и самоуверено се приближи до мен с всичките си метър и седемдесет. Като ми подаде малката си ръка с безупречен маникюр, заяви:

— Да отговоря на повечето от въпросите ви, енергични мой приятелю. Аз съм инспектор Арлън Бекет, оглавяващ отдела по глобални проблеми към „Гибралтар“.

— А какво точно е „Гибралтар“?

— След разпадането на Съветския съюз бе сформирана специална бойна единица от старши агенти от западни членки на НАТО с цел предотвратяване разпространението на оръжия за масово унищожение. Името лесно се помни, „Гибралтар“. Елате, момчето ми, макар и късно, нека стиснем ръце.

Ухилих се и подадох десница. Ненадейно свих юмрук и рязко му нанесох удар в челюстта, който го повдигна от земята, повали го по гръб и го лиши от съзнание. Просна се на дебелия килим на пода с щръкнали нагоре колене. Прическата му не мръдна и сантиметър.

— Не съм твое момче — промърморих.

От съседната стая се чуха нови шумове. Проверих дали Бекет няма оръжие. Нямаше. Пуснах възглавницата върху чашата за чай и стъпих отгоре й, чупейки я колкото се може по-тихо, после си избрах парченце с чудесен остър ръб. Приближих се до вратата, изпънах лице както подобава на истински англичанин и стараейки се да говоря като Бекет, се провикнах:

— О, Мобрайт?

Вратата се отвори и повиканият надникна вътре.

— Да, сър?

Сграбчих го под възела на вратовръзката с надежда, че не е закопчана отзад, и притиснах острата отломка към гърлото му.

— „Сър“ е излишно — осведомих го. — Може да ми викаш Реб.

— Реб, моля ви, аз…

— Още една дума, и ще ти пусна кръв. Знаеш, че не се шегувам.