Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
По-нататък, както му е редът, изкопават за другаря си гроб (охо-хо какъв!) и го погребват. А после пръстта се размърдва (охо-хо!) и другарят им става от гроба, и… „И в мутрата ми плю!“ С една дума, връща си го. И то — жив. Смехория! Всички избухнаха, запревиваха се от смях…
Подхванаха една затворническа: „Седя аз тъжен и си спомням, а сълзи капят от очи ми…“ Не я довършиха. Сълзите не подхождаха на настроението.
Запяваха лудешки улични, бандитски, пазарски (жални), сирашки, инвалидни, лагерни, за гари и влакове, колонистки, за сибирски заточеници, битови, одески — за крадци (жестоко сантиментални), хулигански, каторжни (отпреди революцията) и от филми… От „Големият живот“: „Прости, Маруска, уличнице моя…“
Но гласовете вече не звучаха дружно. Във всеки ъгъл групичките пееха различни песни и скоро съвсем се умириха.
Взривът изтрещя призори. Но още беше тъмно.
Кузминчетата се събудиха едновременно. И двамата помислиха, че върху тях е паднала бомба. Звукът им беше познат от първите месеци на войната.
Зад всички прозорци лумна зарево, обагри стените в трепкащо кървавочервено. Чу се как долу някакви момичета запищяха, развикаха се.
Няколко гласа едновременно закрещяха:
— Пожар! Пожар!
Братята спяха без дюшеци, затова не се събличаха, инак пружината щеше да се впие в телата им чак до ребрата. Почти без нищо да разбират, те панически хукнаха с всички към изхода. Вратите бяха изкъртени. Задните притиснаха предните, стана меле. В тъмното прегазиха нечии пръсти, на друг разбиха носа.
На Кузминчетата им провървя, само ги посмачкаха.
Изскочиха на двора и се потопиха в гласове, в тупурдия, в ярка и гореща светлина, в някаква зловещо-весела паника.
Суетня до бога, никой нищо не разбираше, всички тичаха и всички викаха. Разбра се, че гори сградата, в която се намираше складът.
Но първата мисъл на нашите братя, естествено, беше не за склада, а за Регина Петровна и нейните малки мъже… Къде е тя? Успяла ли е да изскочи?
Докато гледаха слисано и се мъчеха да разберат нещо, а след дълбокия сън се мисли бавно, видяха и възпитателката. Притиснала до себе си малките мъже, тя стоеше насред щуращите се деца, сама, вцепенена, сякаш онемяла, в огромните й очи се четеше страх.
— Регина Петровна! — развикаха се братята и се впуснаха право към нея, по пътя блъскаха някого, избутваха другиго. — Регина Петровна, ние сме тук! Тук сме!
Тя само с крайчеца на окото си мярна викащите, деца, с нищо не показа, че ги е видяла или чула, пак се втренчи в огъня, пламъците подскачаха в разширените й зеници.
Дотича Пьотър Анисимович, извика кой знае на кого:
— Къде са кофите? Носете кофи! Вече не знам какво става! — И изчезна.
Веднага дотича обратно, вече с кофа вода.
Като се бранеше с чантата си от пламъците, пое към горящото здание, но не можа да приближи много и плисна водата на земята. Тя тутакси се превърна в пара.
Сега, когато първата уплаха и чувството за опасност минаха, дечурлигата, дори момичетата, вече не крещяха от страх, а сновяха из двора радостно възбудени, смаяни от това невиждано зрелище! Този пожар вече им харесваше!
Пламъкът излиташе право нагоре като гигантска свещ и бучеше, сипейки едри искри като дъжд.
Сградата светеше отвътре, видя се скелетът й. В този миг тя изглеждаше прозрачна, сега можеше да се различи всяка нажежена гредичка.
Само няколко момичета, най-плашливите, се струпаха като около спасително островче край все така неподвижната Регина Петровна.
Пьотър Анисимович се развика срещу Регина Петровна:
— Вие видяхте ли нещо? Поне нещо не видяхте ли?
Регина Петровна не се извърна към директора, сякаш не го забеляза. Не можа да схване отведнъж, че към нея, именно към нея, е отправен въпросът.
— Какво… Видях — бавно, като че насън произнесе тя, без да откъсва очи от пламъците.
— Питам ви! — викаше Пьотър Анисимович и все така се бранеше от огъня с чантата си. — Видяхте ли как избухна? Видяхте ли или не? И после това… На конете…
— На конете ли? — промърмори Регина Петровна. — На какви коне?
— Вече не знам какво става! — развика се Пьотър Анисимович, но се сепна: едва сега разбра, че на учителката й е зле.
Дотича друга възпитателка, Евгения Василиевна, допря до носа на Регина Петровна памуче с амоняк, разтри й слепоочията, а тя изведнъж изахка и се засвлича, отметнала глава назад.