Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
— Откъде е?
— От килера… Изглежда, е останала от самодейността. А може и от село да са я донесли… Не знам. Там има много такива неща… Децата ги намериха… Че като се разлудуваха, направиха си карнавал… — Регина Петровна се ослуша, навън децата крещяха. — А това го взех за вас… Харесва ли ви? — Братята само се спогледаха: схванаха пропуска си. Как можаха, докато тършуваха из таваните, да пропуснат килера? Ами ако е имало нещо за ядене?
Колка заинтересувано попита:
— А там нямаше ли черкезка — с патрончета?
— Не съм виждала — каза Регина Петровна. — Имаше кинжал, само че счупен, и коланче… Помислих, че ще ви влезе в работа.
Но братята не се заинтересуваха от коланчето. Започнаха поред да мерят папахата. Колка се пъхна в нея до раменете и отвътре, забравил за спящите малки мъже, гърлено запя:
— Тихо, ей! — Сашка му свали папахата и я нахлупи на своята глава. — Аз ще бъда Хаджи Мурат! А ти…
— А аз — Будьони! — викна Колка и дръпна папахата. — Защото Будьони е за червените, а твоят Хаджи Мурат е за фашистите!
— Хаджи Мурат ли е за фашистите?
Регина Петровна прекрати спора, като им взе папахата.
И каза усмихната:
— Аз пък сега си помислих… Ще я разрежа и ще ви ушия за зимата два капишона.
— Кво? — попитаха и двамата братя. — Лапишона ли?
— Е, моя работа е какво… С една дума, калпачета… Все ще е от полза. А колана можете да го вземете, за панталоните на Коля — нали ти беше Коля? — вместо това въже.
Братята се втренчиха в коланчето, то беше тесничко, с тъмни капси и орнаменти, а по него бяха накачени и много други малки коланчета висулки.
Колка премери новото коланче и доволен реши:
— На него ще си нося лъжицата… И някои други работи…
Добре би било да окачи за красота ключовете, откраднати от Иля, ама ще му ги откраднат! Или пък царевица? Колка си представи: крачи из томилинския интернат, а на колана му, като гранати лимонки, висят кочани царевица! И на главата му — папаха! Охо, не сме откъде да е! Идем от планините! Хич не ни беше страх! Налапахме се здравата, дори си и донесохме! Откачва кочан по кочан и ги дава на чакалите!
Регина Петровна лекичко побутна братята към вратата:
— Вървете да пеете на двора!
Братята си тръгнаха.
Тя затвори вратата, върна се и пак порови в джобовете на палтото, събра в дланта си малко тютюн. Една щипка, примесена с боклучета. Несръчно сви цигара от парче вестник, запали и излезе навън. Дълго стоя на външното стълбище, гледа децата на двора и се мъчи да разпознае сред тях Кузминчетата. Нахлупили папахи — в килера бяха намерили много, — колонистите се гонеха със сопи в ръце. Някой пък се препъваше в окъсано кавказко наметало, голите му пети се бялкаха под тежкия шаяк.
Регина Петровна всмукна за последен път и се прибра. Полегна, помъчи се да заспи, но сънят не идваше. На няколко пъти става, гледа през прозореца. Най-сетне реши поне да свърши нещо. Взе ножица и започна да реже папахата на две равни части. Мислеше за Кузминчетата, какви чудесни топли калпаци ще излязат от тази папаха, и съвсем забрави за късния час. Не забеляза как тихо, сякаш само, се отвори малкото прозорче и от него се подаде черно дуло.
От тъмното трима души гледаха ръцете и, кълцащи на малки парченца папахата…
XIV
Врявата в детските спални помещения продължи до късно. Крясъци, писъци, топуркане. Регина Петровна излезе права: нахраниха колонистите и те живнаха, то е естествено, яденето е празник, и то какъв!
Затова се разлудуваха: виеха, пищяха, блееха, джафкаха, мучаха, лаеха и какво ли не още.
На някого хрумна да запеят. Запяха — нестройно, но гръмко.
Отначало песента тръгна несигурно, който колкото можеше, но ето, че глас до гласа, нишка до нишка се вплетоха, строиха се, подредиха се и — гръмна, та прозорците зазвънтяха…
Особено задружно излизаше това „Охо-хо!“. На тези места крещяха всички, които можеха, и вярно, и фалшиво, приятно им беше да крещят. Пък и въздух в белите дробове — колкото щеш.