Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » Пренощува облачето златно
Пренощува облачето златно - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Пренощува облачето златно

Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:

Повестта на Анатолий Приставкин „Пренощува облачето златно“ разказва за Втората световна война — но това е войната, визирана от ъгъл, неосветен нито от изстрелите на „катюшите“, нито от блясъка на победните фойерверки. Разказва се за тайната, породена не поради фронтова необходимост, а от гнусотата на замисъла и неговото изпълнение. Сега за „великото“ геополитическо инженерство и гигантското етническо прочистване на Сталин може да прочетем в тази творба на Приставкин, видени през погледа на сирачетата „детдомовци“ Кузминчета, изпратени от Подмосковието в благодатния кавказки регион — където наглед всичко е приказно и обилно.
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
1 ... 33 34 35 36 37 38 39 40 41 ... 98
Перейти на страницу:

— Откъде е?

— От килера… Изглежда, е останала от самодейността. А може и от село да са я донесли… Не знам. Там има много такива неща… Децата ги намериха… Че като се разлудуваха, направиха си карнавал… — Регина Петровна се ослуша, навън децата крещяха. — А това го взех за вас… Харесва ли ви? — Братята само се спогледаха: схванаха пропуска си. Как можаха, докато тършуваха из таваните, да пропуснат килера? Ами ако е имало нещо за ядене?

Колка заинтересувано попита:

— А там нямаше ли черкезка — с патрончета?

— Не съм виждала — каза Регина Петровна. — Имаше кинжал, само че счупен, и коланче… Помислих, че ще ви влезе в работа.

Но братята не се заинтересуваха от коланчето. Започнаха поред да мерят папахата. Колка се пъхна в нея до раменете и отвътре, забравил за спящите малки мъже, гърлено запя:

И в страни да отида далечни-и, по какъвто и път да вървя, аз ще помня другаря си вечнооо, щом другар ми е той от Москвааа!

— Тихо, ей! — Сашка му свали папахата и я нахлупи на своята глава. — Аз ще бъда Хаджи Мурат! А ти…

— А аз — Будьони! — викна Колка и дръпна папахата. — Защото Будьони е за червените, а твоят Хаджи Мурат е за фашистите!

— Хаджи Мурат ли е за фашистите?

Регина Петровна прекрати спора, като им взе папахата.

И каза усмихната:

— Аз пък сега си помислих… Ще я разрежа и ще ви ушия за зимата два капишона.

— Кво? — попитаха и двамата братя. — Лапишона ли?

— Е, моя работа е какво… С една дума, калпачета… Все ще е от полза. А колана можете да го вземете, за панталоните на Коля — нали ти беше Коля? — вместо това въже.

Братята се втренчиха в коланчето, то беше тесничко, с тъмни капси и орнаменти, а по него бяха накачени и много други малки коланчета висулки.

Колка премери новото коланче и доволен реши:

— На него ще си нося лъжицата… И някои други работи…

Добре би било да окачи за красота ключовете, откраднати от Иля, ама ще му ги откраднат! Или пък царевица? Колка си представи: крачи из томилинския интернат, а на колана му, като гранати лимонки, висят кочани царевица! И на главата му — папаха! Охо, не сме откъде да е! Идем от планините! Хич не ни беше страх! Налапахме се здравата, дори си и донесохме! Откачва кочан по кочан и ги дава на чакалите!

Но аз знам, ще се срещнем отново, и тогава, любима, със теб…

Регина Петровна лекичко побутна братята към вратата:

— Вървете да пеете на двора!

Братята си тръгнаха.

Тя затвори вратата, върна се и пак порови в джобовете на палтото, събра в дланта си малко тютюн. Една щипка, примесена с боклучета. Несръчно сви цигара от парче вестник, запали и излезе навън. Дълго стоя на външното стълбище, гледа децата на двора и се мъчи да разпознае сред тях Кузминчетата. Нахлупили папахи — в килера бяха намерили много, — колонистите се гонеха със сопи в ръце. Някой пък се препъваше в окъсано кавказко наметало, голите му пети се бялкаха под тежкия шаяк.

Регина Петровна всмукна за последен път и се прибра. Полегна, помъчи се да заспи, но сънят не идваше. На няколко пъти става, гледа през прозореца. Най-сетне реши поне да свърши нещо. Взе ножица и започна да реже папахата на две равни части. Мислеше за Кузминчетата, какви чудесни топли калпаци ще излязат от тази папаха, и съвсем забрави за късния час. Не забеляза как тихо, сякаш само, се отвори малкото прозорче и от него се подаде черно дуло.

От тъмното трима души гледаха ръцете и, кълцащи на малки парченца папахата…

XIV

Врявата в детските спални помещения продължи до късно. Крясъци, писъци, топуркане. Регина Петровна излезе права: нахраниха колонистите и те живнаха, то е естествено, яденето е празник, и то какъв!

Затова се разлудуваха: виеха, пищяха, блееха, джафкаха, мучаха, лаеха и какво ли не още.

На някого хрумна да запеят. Запяха — нестройно, но гръмко.

Ний скитахме с приятеля сами, ний скитахме с приятеля сами, пий скитахме с приятеля из диви планини, из диви пла-ни-ни!

Отначало песента тръгна несигурно, който колкото можеше, но ето, че глас до гласа, нишка до нишка се вплетоха, строиха се, подредиха се и — гръмна, та прозорците зазвънтяха…

В миг камък се търкулна, охо-хо! В миг камък се търкулна, охо-хо! В миг камък се търкулна и приятелят падна! Приятелят па-д-на!

Особено задружно излизаше това „Охо-хо!“. На тези места крещяха всички, които можеха, и вярно, и фалшиво, приятно им беше да крещят. Пък и въздух в белите дробове — колкото щеш.

1 ... 33 34 35 36 37 38 39 40 41 ... 98
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)