Капан за мишки

— Ти си луд — махна с ръка Льова. — Нея пък не ща и да я видя.

— Хайде стига, момичето е красиво, влюбено е в теб до уши, какво повече искаш? И най-важното: ако нещо не е наред, тя никога не би те издала. Схващаш ли мисълта ми сега?

— Не искам дори да говорим за това — отсече Аргунов.

— Но защо? Какво не ти харесва в нея?

— Не ми харесва — и толкоз. И изобщо съм сигурен, че няма да има никакво „не наред“.

— Е, то се знае — съгласи се Ситников.

Този ден те пиха много и повече не се върнаха към разговора за пристъпите на Аргунов и загадъчното коланче от детска рокля, стараейки се да обсъждат всичко друго, само не и това.

Слава Ситников отдавна си беше отишъл, а Льова още седеше на дивана в хола, въртеше в ръцете си коланчето на червени точки и с ужас си мислеше: „Нима наистина съм го направил аз? Славка само се преструва, че ми вярва, всъщност е сигурен, че аз убивам и насилвам малки деца, но ми е приятел и е готов да ме прикрива. Готов е да ми помогне, дори направи служебна простъпка, като разгласи класифицирана информация, за да ме предпази от необмислени действия. Той знае със сигурност, че съм аз. А аз? Знам ли това аз?“

Близо месец след този разговор Льова Аргунов живя в постоянен кошмар. Всеки път, преди да си легне, внимателно оглеждаше жилището си и се стараеше да запомни кое къде и в какво положение се намира, поставяше хитри „капани“ и когато се събудеше, първата му работа беше да провери не личи ли по тях да е ставал насън и да е правил нещо. Сънят му от ден на ден ставаше все по-кратък и тревожен, в края на краищата той изобщо престана да спи, отслабна, почерня, изостави работата си върху дисертацията, по цели денонощия се тормозеше от съмнения и страхове. Той убиец ли е? Или не е?

После му поолекна, в края на краищата всяка болка отслабва, а страхът става обичаен елемент от ежедневието. Минаха още няколко месеца и всичко се върна в обичайното си русло. Съмненията останаха, той нищо не забрави, но тревогата лека-полека се притъпи и Льова отново сериозно се зае с дисертацията и бързо я завърши. Ситников никога повече не заговори за убитите деца, а и Аргунов не го попита за тях. Страхуваше се, че ще чуе отговор, след който няма да знае какво да прави.

След още две години Льова съвсем се успокои и най-сетне направи предложение на младата жена, с която се срещаше отдавна. Ожени се, роди му се дъщеря, твърде успешно се изкачваше по стълбичката на научно-педагогическата кариера, промени научната си специализация, захвана се с приложна физика, патентова доста изобретения, които можеха успешно да се използват в строителните технологии, а когато се зароди новата икономика, започна — не без помощта на стария си приятел Слава Ситников — да се занимава с бизнес, като пусна на пазара въпросните технологии. Бизнесът се развиваше успешно, Аргунов стана заможен човек и сега, когато до шейсетгодишнината му оставаха само две години, вече се замисляше дали да не започне да се занимава с политика. С неговите пари това беше напълно реално, той би могъл да стане ако не второ, поне трето лице практически във всяка партия, щяха да го приемат с отворени обятия. Кошмарът от седемдесет и пета година почти бе забравен…