Капан за мишки

— Разбира се, ще я откарам, не се тревожи — каза той, без да пилее излишни думи за поздрав. — Добре, ще се видим по-късно.

Ей, какъв мъж е намерил господ за момичето му! Същинска квачка. Впрочем в ролята на господ в случая се бе изявил самият Ситников. Какво пък, за всичко се плаща. Гриша има недостатъци, но кой ли няма? Затова пък този брак има сума ти преимущества и Вячеслав Антонович е спокоен за Олеся. Тя е в добри ръце. Във всеки случай в такива, които харесват лично на него, на Ситников.

— С татко си била — изхъмка той и й върна телефона. — Намерила си прикритие. Мислиш, че щом татко ти е до теб, порокът в очите на съпруга ти престава да бъде порок, така ли?

Олеся се обърна и го погледна право в очите.

— Щом татко ми е до мен, значи до мен не е някой любовник — каза тя меко. — Та това е очевидно.

„Никак дори не е очевидно“ — саркастично си помисли Ситников.

Той така и не бе разбрал напълно какво я влече насам, към казиното, защо тя с такова упорство идва да играе на рулетката два пъти седмично, прави едни и същи залози и напуска заведението не когато свърши жетоните и парите, а в момент, известен единствено на нея. Тя играеше хазартно, вълнуваше се, стискаше длани, очите й горяха, бузите ту пламтяха, ту ставаха мраморнобели, но след около два часа Олеся спираше да играе и си тръгваше. И колкото и да се бе мъчил, Вячеслав Антонович така и не бе получил смислен отговор — защо.

Той си поръча още едно кафе, отдалечи се от масата и седна в един мек фотьойл, до който имаше ниска дървена масичка с пепелник. Самият Ситников изобщо не играеше, никога и при никакви обстоятелства, нямаше влечение към хазартните игри, освен това беше държавен служител, ръководител на отдел в Министерството на икономиката, и трябваше да пази репутацията си. Добре е известно, че игрите в казино са лек и практически безконтролен начин за пране на пари, получени като подкуп, но за какво му беше на Ситников това главоболие? С Олеся обаче идваше в казиното с удоволствие, защото всяка минута край нея беше празник. Не играеше, а просто стоеше до нея или леко встрани, наблюдавайки как тя играе, разговаряше с нея. Ето и сега седеше и гледаше стегнатия й в тънка трикотажна рокля гръб, изящната й шия, поклащащите се дълги обеци, изискано подстриганите й коси на тила и му се струваше, че на света не съществува нищо по-хубаво, нищо по-прекрасно. Колко милостива е все пак съдбата към него, щом му е дала Олеся и му е позволила да се любува на тази красота!

Отново иззвъня телефон, този път неговият.

— Слава…

В първия момент Ситников дори не позна гласа и се намръщи.

— Слушам ви — каза строго.

— Слава, аз съм.

— Господи, Льовка! Какво е станало с гласа ти? Да не си болен? Или се е случило нещо?

— Случи се Слава, трябва да говоря с теб. Много е важно и спешно.

— Какво, още днес ли?