Капан за мишки

— Сомнамбулизъм — потвърди Аргунов.

— Ходел си някъде насън, а после не си можел да си спомниш къде си бил и какво си правил. Дори веднъж за малко да те изгонят от пионерски лагер заради това. Нали?

— Така беше. И какво? Искаш да кажеш, че съм ходил някъде насън и съм откраднал това идиотско коланче? Ами че аз вече от много години не съм имал такива пристъпи.

— Льова, чуй ме. — Ситников посегна за цигарите си и трескаво запали една. — Твоите родители работят в Дубна3 и си идват в Москва само от време на време.

— Е, и?

— Ами фактически ти живееш сам. Разбираш ли? Абсолютно сам. Докато си живял с родителите си, те са виждали, че нощем ставаш, правиш нещо, а на сутринта нищичко не си спомняш и са можели да ти го кажат. А сега кой ще ти каже? Ако ходиш някъде насън, кой вижда това? А онзи, който те вижда, от къде може да знае, че всъщност ти спиш и нищо не разбираш, а после нищо няма и да си спомниш? Няма кой да ти каже. И ти живееш в щастливо неведение, мислиш, че пристъпите ти отдавна са престанали. А всъщност…

— Чакай, чакай — изплаши се Льова, — ти какво си мислиш — че аз съм този маниак ли? Че отвличам и убивам дечица? Абе ти да не откачи нещо?

Той почти крещеше, стиснал юмруци така, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. В този момент беше готов да убие приятеля си Славка Ситников. Беше го обзела такава ярост, че му притъмняваше пред очите.

И изведнъж се опомни. Ярост, неконтролируема агресия, желание да удари, да убие… Той, кроткият, безобиден аспирант, физикът теоретик, син на майка доцент и баща професор, перспективният двайсет и осем годишен млад учен Льова Аргунов, книжният плъх — излиза, че е способен на такива силни и разрушителни емоции. Ами ако наистина?… Ако Славка е прав и пристъпите му не са престанали, просто сега той не знае за тях?

Льова опита да се овладее, да се успокои и съсредоточи. И спасителната идея го споходи веднага!

— Но нали децата са отвличани от детска градина или училище?

— Да.

— Значи това е ставало денем?

— Различно. Понякога сутрин, понякога следобед, а понякога и привечер.

— Ето виждаш ли — Льова тържествуващо се усмихна. — Значи не е нощем. През нощта децата си спят по къщите и никой никъде не може да ги отвлече.

— Ей че го каза — усмихна се неприятно Ситников. — Ти какъв си? Чиновник в канцелария ли? Ти си аспирант, седиш си вкъщи и работиш върху дисертация, работното ти време не е от девет до шест, а когато ти си пожелаеш. Какво, да не би да не знам как работите? Клюмате над книгите по цели нощи, а после по цял ден спите. Спомни си колко пъти съм ти се обаждал през деня, а ти ми отговаряше абсолютно сънен и ми казваше, че си си легнал в осем сутринта, защото предната вечер те е споходила поредната гениална идея, така че цяла нощ си я обмислял. Така беше, нали?

— Така беше — призна Льова. — Слушай, Слава, ти отдавна ме познаваш, кажи ми честно: наистина ли смяташ, че съм способен на такова нещо? Наистина ли мислиш, че съм аз?