Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
— И какво? Не ви ли върнаха единия подписан екземпляр?
— Не. И аз някак бях забравила за това. Нали ми платиха…
— Мая Виталевна, ще ви задам един нетактичен въпрос, просто за да разбера…
— Да, да, питайте.
— Голям ли беше хонорарът?
— Много приличен за подобен материал.
— И все пак?
— Пет хиляди евро.
Наистина, повече от приличен. Доколкото знам, толкова пари се плащат, когато се купуват права за белетристика, която се предполага, че ще се продаде в доста голям тираж. За тясно специализирана литература пет хиляди евро са дори множко. Значи намеренията на издателя, който е купил правата от Истомина, са били сериозни. Но къде се е дянал този издател заедно с неговата тясно специализирана книжна поредица и сериозните намерения?
У мен се пробуди милиционерът и ми стана интересно.
— Останали ли са у вас координатите на човека, който е идвал? — попитах Мая.
— Не.
— Нито телефон, нито адрес?
— Не, Игор, нищо. Той каза, че е дошъл от Испания, живее там постоянно, в Москва е отседнал в хотел. Какъв е смисълът да ми оставя координати?
— Поне името му не запомнихте ли?
— Имам го записано. Сега, един момент…
Тя пошумоля край слушалката с някакви листове, сигурно преглеждаше миналогодишния си бележник.
— Намерих го. Сергей Иванович Клюев.
Но каква полза… Къде ти сега да търся из цяла Испания този Клюев? Защо ли изобщо попитах? Безсмислено. Сигурно си каза думата навикът ми — почувствах се на работа и забравих, че се намирам в чужбина.
— Извинете, Игор, че ви причиних толкова грижи. По дяволите тази книжка, не си губете времето с нея. Досещам се какво може да е станало.
— Какво?
— Издателството не е било голямо, този Клюев ме е излъгал, всъщност е било малко и току-що създадено. „Бележници“ е бил първият им проект, те са го измислили и са били сигурни, че ще е успешен. Но проектът се е провалил. Или нещо им се е случило и са фалирали, без да издадат нито една книга. Това е. Случват се такива неща, знам. Жалко, разбира се, но какво да се прави.
За миг ми се стори, че отново виждам усмивката й — предпазлива, сякаш тя се съмнява дори в правото си да се усмихва.
Един час преди спектакъла ние с мама вече седяхме в татковата гримьорна, по-нататък всичко продължи по обичайния ред: спектакъл, овации, цветя, вечеря, спане, обилна „петзвездна“ закуска, такси до летището, регистрация, паспортен контрол, два стека цигари от безмитния магазин за Светка Безрядина, повече от четири часа във въздуха — и ето че вече прибирах колата си от паркинга на Шереметево.
Край. У дома съм.
Секретарката Ларочка търпеливо стоеше до вратата в очакване шефът да благоволи да я забележи. Още от сутринта имаше чувството, че Лев Александрович сякаш не е на себе си, задава странни въпроси, не чува отговорите и очите му са някак необичайни или пък… През трите години, откакто работеше тук, Лара не беше виждала Аргунов с такива очи, а какво ли не бе се случвало: и трудности, и конфликти, и скандали, така че уж бе успяла да види шефа си във всякакви състояния. Обаче не. Днес той беше съвсем особен, неразбираем, така че Лара се притесняваше и не знаеше как да се държи, за да не ядоса началника, който инак винаги се държеше коректно, а дори и да повишаваше някому глас, то не и на нея, неговата секретарка.
Аргунов се бе навел над книжата на бюрото си, но Лара ясно виждаше, че не ги чете. Той обаче не вдигаше глава и не поглеждаше Лара, макар че само преди десет минути я бе повикал в кабинета си. Тя влезе и ето вече цели десет минути стоеше и се чувстваше като пълна глупачка, без да разбира какво става. Аргунов мълчеше, макар че нямаше как да не вижда застаналото на три метра от него момиче.
— Лев Александрович — полугласно го извика Лара за трети или четвърти път.
Този опит беше сполучлив, шефът вдигна очи и се втренчи в секретарката с поглед, изразяващ пълно недоумение.
— Да, Лара? Искахте нещо да ми кажете ли?
— Вие ме извикахте — сдържано отговори момичето, като се опита да скрие обидата си.
„Искахте нещо…“ Абе нищо не е искала. Вече минава седем, отдавна е време да си тръгва, а ето че стои тук като глупачка и чака неизвестно какво.
— Ах, да, Ларочка, извинете, разсеял съм се… Исках нещо да ви кажа… По дяволите, изхвръкнало ми е от ума. Извинете, за бога.