Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
— Няма нищо, Лев Александрович — омекна тя.
Кой го знае, може наистина да има толкова сериозни проблеми, че да му се е запалила главата. Всичко се случва на този свят.
— Да ви направя ли чай? — съчувствено предложи тя.
— Не, не, благодаря. Извикайте колата, ще си тръгвам.
— Добре.
Тя се обади на шофьора на Аргунов, подреди бюрото си, изключи компютъра и кафе машината, смени си обувките — свали елегантните, на висок ток, и обу по-удобните, с които ходеше по улицата, освежи грима си и се приготви да си тръгне. Но не и преди да излезе шефът. Такива са правилата. Ако той сам не каже, че секретарката е свободна до утре, трябва да стои, докато той е в кабинета си.
А Аргунов още не си тръгва. Какво ли чака? Може би някой да му се обади по телефона? Защо тогава я помоли да извика колата? Чудна работа.
Лара с въздишка отвори чантата си и извади книгата, която четеше в мотрисата. Тя живееше в близкото Подмосковие, много време й отиваше за път, затова обикновено не излизаше от къщи без книга.
Успя да прочете десет страници, когато в приемната дойде Миша, шофьорът на Аргунов.
— Лара, случило ли се е нещо? Защо шефът не слиза? Или отменяме всичко и не пътуваме за никъде?
Тя сви рамене.
— Не знам. Нареди ми да извикам колата, не съм получавала никакви други нареждания.
— Защо не му звъннеш да го попиташ? Защото аз седя като глупак в колата, а по телевизията дават такъв мач… гледах го с охранителите. Ако още няма да тръгваме, да отида да погледам.
— Ти му се обади — сопна се Лара, която нещо недолюбваше Миша.
— Какво има бе, Лара? — учуди се момчето. — Конфликт на интереси ли, какво?
— Не, просто Лев Александрович днес е някак неадекватен. Извика ме и после стърчах под носа му цял половин час, докато ме забеляза. А сетне се оказа, че не помни за какво ме е извикал. С една дума, ако желаеш, ти му се обади, аз не искам да си навличам неприятности.
За половината час тя, разбира се, доста преувеличи, но щеше ли да е жена, ако в разказите си предаваше събитията с точност до минута или сантиметър? Жените, за разлика от мъжете, са разказвачки по природа, а за разказвача първата и най-важна работа е да направи разказа интересен и ярък, инак ще бъде скучно. Мъжете излагат факти, а жените разказват истории, и това се състои цялата разлика.
В приемната имаше малък телевизор и Миша му хвърли жаден поглед.
— Лара, може ли да включа телевизора? Ще поседя тук, ще погледам мача.
— Включи го — хладно отвърна тя. — Само не увеличавай звука.
Аргунов излезе чак след четирийсет минути и Лариса със съжаление видя, че книгата й почти свършва и за пътя с метрото и електричката страниците явно няма да й стигнат.
— Не натискай газта, Миша — помоли Аргунов, — вали, пътят е мокър. Аз не бързам.
— Добре, Лев Александрович — кимна шофьорът, — няма.
Аргунов не се опасяваше нито от мокрия асфалт, нито от дъжда. Но той наистина не бързаше. А ако трябваше да бъде абсолютно честен спрямо себе си, Лев Александрович би трябвало да признае, че по всякакъв начин се опитва да отложи момента на прибирането си у дома. Защото вкъщи вече нямаше да може да се преструва, че нищо не се е случило, щеше да отвори гардероба в спалнята си и отново да види ТОВА.
Той видя ТОВА късно снощи, когато преди лягане вадеше от гардероба чиста пижама. ТОВА падна от горния рафт право в ръцете му. Малка тениска за седем-осемгодишно дете, жълтичка, със смешен заек на гърдите. В първия момент той се вцепени, после трескаво напъха тениската обратно в гардероба, затвори вратата и с треперещи ръце я заключи, сякаш парчето жълт трикотаж беше живо и можеше да изпълзи от там, да му се нахвърли, когато спи, и да го удуши.
През нощта не смееше да заспи, а вероятно не би могъл дори и да искаше. Лежеше, вслушваше се в себе си, вглеждаше се в себе си, спомняше си и изстиваше от ужас. Нима всичко се бе върнало?
… Бяха минали почти трийсет години, но той и до ден-днешен не можеше да си спомни случилото се тогава, без да изпадне в ужас и да се разтрепери. Тогава, през седемдесет и пета, той намери в апартамента си, в нощното шкафче до дивана, коланче от детска рокличка, бяло на червени точици. Отначало се чудеше и недоумяваше, дори се смееше на неочакваната находка и весело, доколкото си спомняше, на бутилка евтино вино в кухнята на апартамента си, с шеги и закачки разказа за това на приятеля си Славка Ситников. Отначало и Славка се посмя, после изведнъж стана необичайно сериозен.