Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Отказах се да си тръгвам. Върнах се след Истомина в хола и й разказах всичко.
— Господи! — прошепна тя, пребледня и горчиво се разплака.
Не знаех как да я утеша. Самият аз от дълги години пиша музика и я давам на Борис Безрядин, а после тези песни, много от които стават хитове, се смятат за написани от други хора. Аз получавам само парите — вярно, добри пари, затова нямам нищо против. Но разбирам колко душа и самия себе си влага човек във всяко произведение и когато някой го краде ей така, открито, сигурно е ужасно болезнено. Сякаш са откраднали част от живота ти.
Внезапно Истомина престана да плаче, вдигна лице и се усмихна.
— Няма нищо, Игор — спокойно изрече тя и избърса сълзите си. — Няма нищо. Всичко е правилно. Всичко е наред. Нека бъде така. Аз съм си го заслужила. Самата аз някога постъпих по този начин, сега постъпиха така с мен. Да ви налея ли още чай?
В спалния вагон на влака Санкт Петербург — Москва беше горещо и Андрей Мусатов заедно с якето съблече и сакото си, остана само по дънки и риза. Беше прекарал почивните дни с родителите си и сега се прибираше в Москва. Утре трябваше да е на работа.
Добре би било да пътува сам в купето, да не е принуден да разговаря. Да се съблече и да си легне. Понякога му провървяваше, ако вторият пътник в купето се окажеше жена, която молеше шафнера да я премести в „женско“ купе. Дори в нашето белязано със свобода на нравите време има още много жени, които не искат да прекарват нощта във влака насаме с непознат мъж. Случваше се жената да се мести в друго купе, а на нейно място да идва мъж, но понякога жената се преместваше, а Мусатов оставаше сам. Да можеше и днес да стане така!
Но не стана. Вторият пътник се оказа млада жена, привлекателна и за неудоволствие на Андрей — общителна, тя още от прага се разприказва и се представи с името Лика.
— Ако искате, ще помоля шафнера да ви премести в купе, където пътува друга дама? — предложи Андрей, тайно надявайки се да получи съгласие.
— Ама не, защо? — лъчезарно се усмихна спътницата му. — И тук прекрасно ще се наспя. Изобщо няма да ме притеснявате.
До тръгването на влака оставаха още петнайсет минути, по коридора сновеше продавач на вестници и списания и със звучен глас предлагаше на пътниците своята стока. Спътницата подаде глава от купето.
— Ако обичате.
Продавачът влезе и нареди пресата на седалката. Лика си избра два вестника и му подаде банкнота от петстотин рубли.
— Ама недейте така, момиче, та аз не мога да ви върна ресто.
— Но аз нямам дребни.
— Моля ви, потърсете. Вестниците ви струват само осемнайсет рубли, а вие ми давате петстотин.
— Ами нямам, нали ви казах.
Андрей въздъхна от досада и бръкна в джоба на окаченото на закачалката сако да извади портфейла си.
— Аз имам.
— Ох, благодаря ви — благодарно зачурулика Лика. — После ще разваля при шафнера и ще ви ги върна.
Андрей даде на продавача петдесет рубли, прибра рестото и започна грижливо да подрежда парите в портфейла си — банкнотите в едното отделение, монетите — в другото, което се затваряше с цип.
— Ау, това майка ви ли е? — Лика беше застанала до него и без да се притеснява, разглеждаше малката цветна снимка на Ксения Георгиевна, която бе поставена в закритото с прозрачна пластмаса отделение на портфейла.
— Да — сухо отвърна той.
— А това?
До снимката на майка му имаше още една, черно-бяла. Тя се бе появила там съвсем наскоро. Андрей почувства как се свиха устните му. Знаеше, че рано или късно ще настъпи момент, когато ще трябва да каже това на глас. И знаеше, че ще му бъде трудно. Е, какво пък, щом се налага, ще го каже сега.
— Това е баща ми — каза той и се усмихна.
Стори му се, че една стена рухна пред него и зад нея се разкри прекрасен и сияещ свят.